Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Случайно да сте видели в онзи район един непознат човек, който да бърза нанякъде?
— Къде?
— Движи се или пеша, или с потрошени останки от кола, която обаче има двигател за милиони.
— Какъв човек?
— Висок, рус.
— Кой е той?
— Няма да повярвате, ако ви кажа, господин Риърдън. Виждали ли сте го?
Риърдън не осъзнаваше собствените си въпроси, а само удивителния факт, че успява да прокара звуците край някаква пулсираща преграда в гърлото си. Гледаше право към полицая, но се чувстваше все едно фокусът на очите му се е отместил към периферното му зрение, и онова, което вижда особено ясно, е лицето на Данешолд, което го наблюдава безизразно — без чувство, без нито една черта или мускул по него да трепнат. Видя ръцете му, спокойно отпуснати, без да възнамеряват да посегнат за оръжие, оставили високото, изправено тяло беззащитно и открито, сякаш пред взвод за разстрел. На светлината на фаровете видя, че лицето изглежда по-младо, отколкото си беше помислил, и че очите бяха небесносини.
Усети, че най-опасно ще бъде, ако погледне директно Данешолд, затова държеше погледа си върху полицая, върху бронзовите копчета на синята униформа, но обектът, който изпълваше съзнанието му — по-осезаемо от визуалното възприятие — беше тялото на Данешолд, голото тяло под дрехите, тялото, което можеше да бъде унищожено без следа. Не чуваше собствените си думи, защото едно изречение продължаваше да отеква в съзнанието му, без друг контекст, освен чувството, че това е единственото нещо, което има значение за него в света: „Ако трябва да изгубя живота си, на каква по-добра цел мога да го отдам?“
— Виждали ли сте го, господин Риърдън?
— Не — каза Риърдън. — Не съм.
Полицаят вдигна рамене със съжаление и хавана волана. — И не сте виждали никой, който да изглежда подозрително?
— Не.
— И никаква странна кола не ви е изпреварвала по пътя?
— Не.
Полицаят посегна към стартера.
— Получихме съобщение, че са го видели на брега някъде тук тази вечер, и хвърлихме мрежа в пет окръга. Не трябва да споменаваме името му, за да не плашим хората, но това е човек, чиято глава струва три милиона долара — награди, обещани от правителства по целия свят.
Вече беше натиснал стартера и двигателят цепеше въздуха с отчетлив пукот, когато вторият полицай се наведе напред. Гледаше русата коса под шапката на Данешолд.
— Кой е този, господин Риърдън? — попита той.
— Новият ми бодигард — каза Риърдън.
— О…! Разумна предпазна мярка във времена като днешните, господин Риърдън. Лека нощ, сър.
Колата подскочи и тръгна. Червените й стопове се стопиха надолу по пътя. Данешолд я погледа как се отдалечава, после се вгледа многозначително в дясната ръка на Риърдън. Риърдън осъзна, че е говорил с полицая с ръка, вкопчена в пистолета в джоба му, и че е бил готов да го използва. Той разтвори пръсти и побърза да я извади. Данешолд се усмихна. Усмивката беше пълна с лъчисто удоволствие, с мълчаливия смях на чист, млад дух, посрещнал момент, който се радваше, че е преживял. И въпреки че не си приличаха, усмивката накара Риърдън да си помисли за Франсиско д’Анкония.
— Не излъгахте — каза Рагнар Данешолд. — Вашият бодигард — ето какво съм и какво заслужавам да бъда, по много повече начини, отколкото бихте могъл да знаете в момента. Благодаря, господин Риърдън, и до скоро — ще се срещнем много по-скоро, отколкото се надявах.
Той изчезна, преди Риърдън да може да отговори. Стопи се зад каменната ограда също така неочаквано и безшумно, както се беше появил. Когато Риърдън се обърна и погледна полето, от него нямаше и следа, нито пък някакъв знак за движение някъде в тъмнината. Риърдън стоеше на края на празен път сред поле от самота, което изглеждаше по-обширно от преди. След това видя в краката си предмет, увит в грубо платно, единият край на който беше оголен и блещукаше на лунната светлина с цвета на косата на пирата. Той се наведе, вдигна го и продължи.
Кип Чалмърс изруга, когато влакът се наклони и разля коктейла му по масата. Той се приведе напред с лакът в локвичката и каза:
— Дяволите да ги вземат тези железници! Какво става с коловозите им? Мислиш си, че с всички пари, които получават, все ще ти предложат нещо, така че да не се друсаме като фермери върху каруца със слама!
Тримата му спътници не си дадоха труда да отговорят. Беше късно и стояха в салона само защото беше нужно усилие, за да се оттеглят в купетата си. Светлините в салона изглеждаха като малки амбразури сред цигарения дим, пропит с миризмата на алкохол. Това беше частен вагон, който Чалмърс беше изискал и получил за пътуването си, беше прикачен към „Комет“ и се люлееше като опашката на нервно животно, докато „Комет“ се виеше по планинските завои.