Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
Джонатан беше чул бъркотията и дойде при нас. Когато видя тялото на Узра на пода, реши да отиде в покоите на Адаир и да му поиска обяснения. С Дона едва го удържахме.
— И какво ще постигнеш? — изкрещях му аз. — С Адаир можете да се биете от тук до края на света и никога да не си уредите сметките. Колкото и да искате да се убиете един друг това не е по силите на нито един от вас.
Толкова много исках да му призная истината, че Адаир не е този, за когото го мисли, че е много по-силен, опасен и безчовечен, отколкото всички ние предполагахме. Но не можех да рискувам. И без това се боях, че Адаир ще усети страха ми.
Освен това не можех да споделя с Джонатан подозренията си. Сега вече разбирам защо, Адаир се държеше мило с моя любим мъж не защото искаше да го вкара в леглото си. Неговата жажда беше много по-дълбока. Искаше да докосне, да гали и да си поиграе с това тяло, за да опознае всяка негова извивка, но не от сексуално желание, а защото искаше да го притежава. Да го обсеби, да се представя със съвършеното му лице. Той беше готов да се всели в тяло, на което никой не можеше да устои.
Адаир изпрати указания: трябваше да разчистим огнището в кухнята и да подготвим ковчег. Миячката и готвачът избягаха, когато ние превзехме територията им. С Дона и Алехандро изнесохме съдовете от огромното огнище. Изтъркахме почернелите му стени и изметохме пепелта. Ковчегът представляваше дъски върху дървени подпори. Направихме клада под подпорите — сухи клонки и шишарки, полети с говежда мазнина, за подпалки, бали слама и дърва за гориво. Тялото, увито в бял покров, бе поставено върху дъските.
Подпалките пламнаха бързо, след като към тях бе поднесена факла. На дървата им трябваше известно време да се разгорят и мина час, докато огънят лумне силно. Жегата в кухнята беше огромна. Накрая и тялото се подпали, покровът бързо се възпламени, огънят плъзна по него и платът се нагърчи като кожа. Черният пушек пое през комина, дърпан от течението. Миризмата бе непозната и инстинктивно плашеща, направи всички в къщата неспокойни. Само Адаир я понасяше. Седна на креслото, придърпано до огнището и загледа как огънят поглъща Узра малко по малко: косата, дрехите, кожата, плътта. Накрая влагата в тялото зацвърча, а къщата се изпълни с миризма на печено месо.
— Представи си каква воня се разнася навън по улицата. Да не би да си мисли, че съседите няма да я усетят? — попита язвително Тилде с насълзени очи. Бяхме се скупчили на вратата и наблюдавахме Адаир, но накрая Дона и Тилде се оттеглиха в стаите си, мърморейки мрачно под нос, а ние с Алехандро седнахме на пода пред прага и продължихме да гледаме Адаир.
Когато небето навън започна да просветлява, огънят беше изтлял. Къщата се бе изпълнила с рядък сив дим, който висеше във въздуха и миришеше силно. Чак когато огнището изстина, Адаир стана от креслото. Докосна Алехандро по рамото, когато минаваше покрай него.
— Накарайте да изметат пепелта и да я пуснат във вода — нареди той с глух глас.
Алехандро настоя сам да го направи и клекна пред огнището с малка метличка от върбови клонки и лопатка.
— Колко много пепел — промърмори той, без да забелязва присъствието ми. — Сигурно от дървата. От Узра вероятно не е останало повече от една шепа.
В този миг метличката докосна нещо твърдо и той бръкна в саждите. Намери парче обгоряла кост.
— Дали да го запазя? За Адаир? Някой ден може да се зарадва, че я има. От такива неща стават силни талисмани — разсъждаваше той и го въртеше из ръцете си като огромна ценност. Но после го хвърли в кофата.
— Може би не все пак.
След тази случка Адаир се отдръпна от всички нас. Прекарваше дните в стаята си и единственият посетител, когото приемаше, беше адвокатът, господин Пинърли, който дойде още на следващия ден с купища хартия, преливаща от претъпканата му чанта. Излезе след час, лицето му бе зачервено, все едно беше тичал. Пресрещнах го, изразих загриженост от вида му и му предложих нещо разхладително за пиене.
— Много мило — каза той, докато изгълтваше лимонадата и попиваше челото си. — Боя се, че не мога да остана дълго. Вашият господар има доста високи очаквания за това какво може да свърши един-единствен адвокат. А не съм способен да командвам времето и да го карам да се разтяга, както на мен ми е удобно — мърмореше той. Забеляза, че книжата заплашват да изпаднат от чантата му, и се погрижи да ги прибере.
— Нали? Той е доста взискателен, но бих казала, че сте от хората, способни да изпълнят всяка задача, която Адаир им постави — ласкаех го аз безсрамно. — Кажете ми, какви чудеса очаква той от вас?