Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Ние не сме сигурни — каза Кленъм с болка в гласа, — не сме сигурни, че не ще я направи щастлива.

— Ние не сме сигурни — отвърна съдружникът му, — че земята ще просъществува още сто години, но го смятаме за твърде вероятно.

— Добре, добре! — възкликна Кленъм. — Но нека се надяваме и нека се опитаме да бъдем ако не великодушни (нещо, което в този случай не бихме могли), то поне справедливи. Нека не очерняме този господин само защото имал успех пред красивия обект на своите стремежи; и нека не осъждаме естественото й право да надари с любовта си човека, когото намира достоен за нея.

— Може би, приятелю — каза Дойс, — а възможно е също така тя да е твърде млада и твърде галена, твърде доверчива и твърде неопитна, за да прецени добре.

— Това вече — отвърна Кленъм — не е по силите ни да оправим.

Дениъл Дойс тъжно поклати глава и добави:

— Страхувам се, че е така.

— И тъй, с една дума, ние трябва да решим, че за нас е недостойно да говорим зле за мистър Гауън. Ще бъде грозно да си създаваме предубеждение към него. И аз, за себе си, решавам да не го презирам.

— За себе си аз още не съм сигурен и затова си запазвам правото да се възмущавам от него — отговори другият. — Но ако не съм сигурен за себе си, аз съм сигурен във вас, Кленъм, и знам колко почтен човек сте и колко сте достоен за уважение. Лека нощ, мой приятелю и съдружнико! — Той размаха ръка при тези думи, сякаш съзираше нещо съвсем сериозно в дъното на техния разговор, и те се разделиха.

До това време те бяха посещавали семейството по разни случаи и бяха забелязали, че и най-малкият намек за мистър Гауън, когато той не беше сред тях, връщаше облака, който бе засенчил слънцето на мистър Мийгълс през утринта на случайната среща на ферибота. Ако Кленъм си бе позволил да допусне забранената любов в сърцето си, този период би могъл да бъде период на големи изпитания; но при действителните обстоятелства без съмнение не беше — не беше.

Също така, ако сърцето му бе дало достъп на забранения гост, безмълвната му схватка за измъкване от душевното объркване през този период би могла да се нарече твърде достойна за уважение. В непрестанното му усилие да не се задълбочава в своите преживявания, да не преследва егоистични цели по недостоен и непочтен начин, а вместо това да се придържа към високите принципи на честта и великодушието — в това имаше нещо твърде достойно. В решението му да не страни дори от дома на мистър Мийгълс, за да не би в егоистичното щадене на самия себе си да причини и най-малкото страдание на дъщерята, като я превърне в причина за отчуждаването, което, мислеше си, ще огорчи баща й, и в това му решение имаше нещо достойно. В скромната му почтеност да не забравя никога, че мистър Гауън е по-млад, че е по-привлекателен и по-очарователен като човек, също имаше нещо твърде достойно. Във всичките му тези постъпки и в много още подобни на тях, които той извършваше външно съвсем спокойно и с едно мъжествено и тихо постоянство, докато болката в сърцето му (странна, както целият му предишен живот и история) беше непоносима, във всичко това проличаваше една непоколебима сила на характера. Но, естествено, след онова решение, което беше взел, той не би могъл да притежава достойнства като изброените; и подобно душевно състояние беше ничие — ничие.