Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Смее се! — откликна мистър Панкс. — Като го гледам, струва ми се, че всеки зъб в устата му се смее непрестанно.
— Но като се качи горе на стълбите от другата страна на Двора — продължи мисис Плорниш, — наднича навън много особено! Някои от нашите мислят, че гледал нататък, накъдето му била родината, а други пък викат, че се оглеждал за някого, когото не искал да среща, а някои пък не знаят какво да мислят.
Мистър Баптист изглежда разбра общия смисъл на казаното от нея; а може би със своята схватливост той долови и разтълкува движението, с което тя обясняваше как надничал. Тъй или инак, той затвори очи и отметна глава с вида на човек, който си има основателни причини за онова, което върши, и каза на своя език, че това нямало значение. Алтро!
— Какво значи това „алтро“? — запита Панкс.
— Х-м! Това е нещо като общ израз, сър — обясни мисис Плорниш.
— Така ли? — каза Панкс. — Е, добре тогава, хайде алтро, приятелче. Довиждане. Алтро!
С привичното си оживление мистър Баптист повтори неколкократно тази дума, с привичната си мълчаливост мистър Панкс му я каза само веднъж. От този ден Панкс циганинът доби навика, когато вечер се прибираше към къщи уморен, да мине през Двора на кървящото сърце, тихичко да изкачи стълбите до неговата стая, да надникне през вратата на мистър Баптист и ако го намери в стаята му, да каже:
— Здрасти, приятелче. Алтро!
На което мистър Баптист отговаряше, съпровождайки думите си с бързо поклащане на главата и с усмивка:
— Алтро, синьоре, алтро, алтро, алтро!
След този много сбит разговор мистър Панкс си тръгваше по пътя; с вида на човек разведрен и освежен.
Глава XXVІ
Ничие душевно състояние
Ако Артър Кленъм не беше взел онова твърдо решение да не си позволява да се влюби в Мини, той щеше да живее в състояние на голямо объркване, допълнено от тежка душевна борба. Голяма част от тези борби щяха да се дължат на един нестихващ сблъсък между склонността му да намрази мистър Хенри Гауън и дори да се отнася към него с истинска антипатия, и чувството му, че това ще бъде недостойно. Добрият човек не е предразположен да намразва силно и дори когато има причини за това, трудно допуска омразата да го завладее; а разбере ли, че тя е породена от някакво лично озлобление и усети ли в моменти на прояснение, че коренът й не е безпристрастен, тогава, такъв човек изпада в истинско отчаяние.
Следователно мистър Хенри Гауън би могъл да помрачи ума на Кленъм и той би могъл да мисли за него много по-често, отколкото за някои други по-приятни хора и теми, ако не беше по-голямото благоразумие на гореспоменатото му решение. При това положение мистър Гауън като че ли се прехвърли в ума на Дениъл Дойс; във всеки случай ставаше така, че обикновено мистър Дойс, а не Кленъм отваряше дума за него в приятелските разговори, които водеха помежду си. А напоследък това се случваше често, защото двамата съдружници бяха наели част от една просторна къща на една от тържествените старомодни улички в Сити, недалеч от Английската банка, край Лондонската стена.
Мистър Дойс бе прекарал деня в Туикнъм. Кленъм бе измислил някакво оправдание, за да не отиде. Мистър Дойс току-що се бе върнал в къщи. Той подаде глава през вратата на Артъровата всекидневна, за да му пожелае лека нощ.
— Влезте, влезте! — покани го Кленъм.
— Видях, че четете — обясни Дойс, — и си помислих, че не искате да ви безпокоят.
Да не беше онова забележително решение, което беше взел, Кленъм може би нямаше да знае какво всъщност чете; от цял един час очите му щяха да се взират над страниците, макар те да лежаха разтворени пред него. Той твърде бързо ги затвори.
— Добре ли са? — запита той.
— Да — отвърна Дойс. — Добре са. Всички са добре.
Дениъл все още имаше стария работнически навик да държи носната кърпа в шапката си. Той я измъкна и избърса челото си, като повтаряше бавно:
— Всички са добре. А стори ми се, че мис Мини изглеждаше особено добре.
— Имаше ли и други гости?
— Не, гости нямаше.
— А как прекарахте вие, четиримата? — запита Кленъм развеселено.
— Петима бяхме — отговори неговият съдружник. — Беше и — как му беше името… И той беше…