Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
След като разпредели картите си, много тихо и почти шепнешком мистър Панкс, пухтейки, бръкна в собствения си вътрешен джоб и извлече оттам една платнена торбичка, от която пък пестеливо отброи парите за път в две малки купчинки.
— Парите бързо се топят — каза той загрижено, като побутна по една купчинка на всеки от своите компаньони, — много бързо.
— Аз искам само да ви уверя, мистър Панкс — каза младият Джон, — че искрено съжалявам, загдето положението ми е такова, та не мога сам да си плащам разноските, и нямаме времето, необходимо да пропътувам разстоянията пеша. Защото нищо друго не би ме радвало повече от това да ги извървя с краката си без разноски и без награда.
Безкористността на този млад мъж се стори толкова комична на мис Ръг, че тя се принуди да изскочи презглава из стаята и да седи на стълбите, докато сподави смеха си. А междувременно мистър Панкс, гледайки съжалително към младия Джон, бавно и грижливо уви платнената си торбичка, сякаш й извиваше врата. Дамата, която се върна тъкмо когато я мушкаше в джоба си, размеси ром с вода за компанията и без да забравя собствената си особа, подаде на всекиго по чашка. Щом всичко бе раздадено, мистър Ръг се изправи и мълчаливо протегна ръката с чашата над средата на масата, като с този жест подкани останалите трима да протегнат и те ръце и да ги съединят в едно конспиративно чукане. Церемонията премина успешно до определен миг и щеше да завърши така, ако мис Ръг, вдигайки чаша към устните си, не бе погледнала към младия Джон; тогава тя отново не съумя да преодолее комичната мисъл за неговата безкористност, прихна, опръсквайки околните с ром и вода, и се оттегли смутено.
Ето, такъв беше обядът без прецедент, даден от Панкс в Пентънвил; такъв беше и деловият и странен живот, който водеше Панкс. Единствените мигове, в които той като че ли си почиваше от грижите и си отдъхваше, без да трябва да отива нанякъде или да казва нещо с определена цел, бяха минутите, в които Панкс проявяваше наченките на особен интерес към сакатия чужденец с бастуна в Двора на кървящото сърце.
Чужденецът, наричан Джон Баптист Кавалето — в Двора му викаха мистър Баптист, — беше толкова жив, весел човечец, че Панкс вероятно се чувствуваше привлечен към него по силата на контраста. Самотен, болен и едва понаучил най-необходимите думи от единствения език, на който можеше да се разбира с хората около него, той се носеше по вълните на своята съдба с една бодрост, която бе необяснима за околните. Полугладен, полужаден, без други дрехи освен тия на гърба му или ония, които бе свил в едно много малко вързопче, той се усмихваше така, сякаш животът му беше песен, когато за пръв път закуцука из Двора, и кротко печелеше всеобщо благоразположение с широката си усмивка.
Тежко беше за чужденеца, бил той здрав или болен, да се промъкне сред кървящите сърца. Преди всичко те си представляваха, че всеки чужденец крие у себе си нож; и второ, те намираха за съвсем правилна националната аксиома: всеки чужденец да си върви в собствената си страна. И през ум не им минаваше да се запитат колко от техните собствени сънародници щяха да се стоварят на техните гърбове от всички краища на земното кълбо, ако този принцип се възприемеше повсеместно; те го смятаха за чисто и единствено британски. На трето място, вярваха, че всеки чужденец е сполетян от божието наказание, загдето не е англичанин и че страната му е споходена от всички най-черни злини, защото върши неща, които Англия не върши, и не прави онова, което прави Англия. Без съмнение тези схващания им бяха внушавани дълги години от Барнакловци и Стилтстокинговци, които непрестанно им заявяваха — официално и неофициално, че всяка страна, която не се е подчинила на тези два велики рода, е пренебрегната от милостта на Провидението; и които, когато те започваха да го вярват, им се присмиваха помежду си и ги наричаха най-невежите хора в света.
Следователно горното би могло да се определи като политическото верую на кървящите сърца; но имаше и други причини, поради които не търпяха чужденци в Двора. Те смятаха, че чужденците винаги са бедни; и макар те самите да бяха не по-малко бедни, това не намаляваше силата на възражението. Те смятаха, че чужденците са вечно преследвани и гонени от властта с коне и с байонети; наистина и те самите опазваха мъчно главите си здрави, когато се опитваха да протестират, но на тях им ги чупеха с тъпи оръжия, а това не беше толкова страшно. Те смятаха, че чужденците без изключение, са аморални; и макар и те да си имаха подобни разправии в къщи, а понякога и по някой развод, това беше друго. Смятаха, че чужденците не притежават независим дух, защото не виждаха лорд Десимъс Тайт Барнакл да ги подкарва на тълпи към избирателните урни с развети знамена под звуците на националния марш. Но за да не бъдем отегчителни, ще речем само, че си мислеха още много подобни неща.