Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Майорът отвърна, че било жестоко от страна на Клеопатра да изисква целият свят да представлява едно сърце и тя да присвои сърцето на целия свят, което накара Клеопатра да му напомни, че тя не можела да търпи ласкателствата и че ако той проявявал дързостта да се обръща към нея все в този дух, тя безусловно щяла да го отпрати у дома.
В този момент изпитият Уидърс поднесе чая и мистър Домби отново се обърна към Едит.
— Изглежда, че тук няма голямо общество — отбеляза мистър Домби със свойствения си важен джентълменски тон.
— Смятам, че няма. Ние не се срещаме с никого.
— Ами всъщност — обади се мисис Скютън от канапето — точно сега тук няма хора, с които бихме желали да общуваме.
— Липсва им сърце — с усмивка каза Едит и усмивката й бе сумрачна поради странното примесваме на светлината с мрака.
— Моята скъпа Едит ми се присмива, както виждате! — рече майка й, като поклати глава — главата й понякога сама се поклащаше леко, сякаш параличното треперене се появяваше от време на време в знак на протест срещу брилянтите. — Лошо момиче!
— Вие сте идвали тук и преди, ако не греша — каза мистър Домби отново на Едит.
— О, няколко пъти. Мисля, че сме били навсякъде.
— Красива местност!
— Предполагам, че е така. Всички го казват.
— Братовчед ти Финикс е във възторг от тази местност, Едит — обади се майка й от канапето.
Дъщерята леко извърна изящната си глава, едва забележимо повдигна вежди, сякаш братовчедът й Финикс бе последният човек на земята сред всички простосмъртни, с когото би се съобразявала, а после отново погледна към мистър Домби.
— Мисля, в потвърждение на добрия ми вкус, че тези околности са ми омръзнали — каза тя.
— Имате известно основание за това, мадам — отговори той, като погледна към множеството пръснати из стаята пейзажи, в които бе разпознал изображения на околни места, — ако тези чудесни творби са направени от вашата ръка.
Тя не му отвърна и продължаваше да седи, все така излъчваща поразителна красота и презрение.
— Прав ли съм относно картините? — попита мистър Домби. — Ваши ли са?
— Да.
— Вие и свирите, както вече знам.
— Да.
— И пеете?
— Да.
Тя отговаряше на всички тези въпроси със странна неохота и с вид на вътрешно противопоставяне спрямо самата себе си — една отличителна черта, вече спомената относно красотата й. При все това тя не бе смутена, а напълно овладяна, нито пък проявяваше желание да прекрати разговора, тъй като бе извърнала лице към него и — доколкото й бе възможно — го удостояваше с вниманието си даже и когато той мълчеше.
— Поне разполагате с множество средства против скуката — забеляза мистър Домби.
— Каквото и да е тяхното въздействие — отговоря тя, — сега ги знаете всичките. Други нямам.
— Мога ли да се запозная с тях? — с тържествен, галантен тон се осведоми мистър Домби, като остави рисунката, която държеше, и посочи към арфата.
— О, разбира се! Щом желаете!
След тези думи тя стана, мина покрай канапето на майка си и като я погледна високомерно — макар и погледът й да бе мигновен, той изразяваше (ако някой го бе съзрял) множество неща, засенени от сумрачната й усмивка, която всъщност не бе усмивка, — излезе от стаята.
Майорът, получил вече опрощение, придвижи към Клеопатра малка маса с колела и се залови да играе пикет с дамата. Мистър Домби, незапознат с играта, седна да гледа, докато се върне Едит.
— Надяваме се, че ще послушаме малко музика, мистър Домби? — каза Клеопатра.
— Мисис Грейнджър бе така любезна да ни обещае музика — отвърна мистър Домби.
— А! Много приятно! Обявявате ли играта, майоре?
— Не, ма’ам — отговори майорът. — Не бих могъл.
— Какъв сте варварин! — възкликна дамата. — Провалихте ми играта! Обичате ли музика, мистър Домби?
— Извънредно много! — бе отговорът на мистър Домби.
— Да. Музиката е приятно нещо — заяви Клеопатра и погледна картите си. — В нея има толкова сърце… мъгляви спомени за някакво предишно състояние… и така нататък… което е толкова очарователно. Знаете ли — превзето се усмихна Клеопатра, като обърна валето спатия, което й бе подадено наопаки, — че ако нещо е в състояние да ме изкуши да сложа край на живота си, то ще бъде само любопитството да разбера същността и значението на всичко. В действителност има толкова много вълнуващи тайни, скрити от нас. Майоре, ваш ред е.