Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Забележката бе ужасяващо вярна в определен смисъл, макар и не в този, който тя имаше предвид.

— Необходими ми са искреност, доверие, липса на условности, свободни душевни пориви. Ние сме така страшно изкуствени.

Това бе самата истина.

— С една дума — обобщи мисис Скютън, — необходимо ми е да съм винаги сред природата. Би било истинска прелест.

— Природата ни подканя вече да тръгваме, мама̀, ако си приключила разговора — обади се младата дама, презрително присвила красивите си устни.

При този сигнал за действие изпитият паж, който бе наблюдавал цялата компания иззад облегалката на стола, изведнъж изчезна зад него, сякаш земята го погълна.

— Почакай за миг, Уидърс! — обади се мисис Скютън, когато столът се задвижи напред — тя се обърна към пажа с такъв апатичен високомерен тон, с какъвто се бе обръщала на времето към кочияшите с перука, с китки като цветно зеле и копринени чорапи. — Къде сте отседнали, отвратително създание?

Майорът отговори, че бил отседнал в хотел „Ройъл“ заедно с приятеля си мистър Домби.

— Можете да ни посетите която вечер пожелаете, ако се държите добре — изфъфли мисис Скютън. — Ако мистър Домби ни удостои с визита, ние ще бъдем щастливи. Уидърс, карай напред!

Майорът отново докосна посинелите си устни до пръстите на ръката, отпусната по подражание на Клеопатра върху страничната облегалка на стола с колела с осъзната небрежност. Възрастната дама удостои и двамата с много благосклонна усмивка и по момински закачливо им махна с ръка, а младата дама едва забележимо кимна в рамките на най-елементарната учтивост.

Последното впечатление от набръчканото лице на майката, с петната руж по него, което на силната дневна светлина изглеждаше по-съсухрено и неприятно, отколкото ако беше без руж, както и от красивата надменна дъщеря със стройна фигура и горда осанка, предизвикаха неволно желание и у двамата джентълмени да погледнат след тях и те едновременно се обърнаха назад. Пажът, изкривен почти като сянката си, бъхтеше зад стола по нанагорнището, подобно стенобойна машина. Горната част на Клеопатриното боне се поклащаше по съвсем същия начин като преди, а красавицата, крачеща само малко по-напред, изразяваше с цялата си изящна външност, от главата до петите, предишното пълно безразличие към всичко и към всички.

— Слушайте какво ще ви кажа, сър — заговори майорът, когато те продължиха разходката си. — Ако Джо Багсток бе малко по-млад, той не би предпочел никоя друга жена на света пред тази, за да я направи мисис Багсток. Боже господи, сър! — възкликна майорът. — Тя е великолепна!

— Дъщерята ли имате пред вид? — осведоми се мистър Домби.

— Да не би Джоуи Б. да е гламав, Домби — отвърна майорът, — та да има пред вид майката?

— Отправяхте комплиментите си към майката — каза мистър Домби.

— Стара изгора, сър — захили се майор Багсток. — Дяволски стара. Правя й вятър.