Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
Докато пребиваваха в Лемингтън, уважаемата мисис Скютън и дъщеря й мисис Грейнджър бяха наели квартира, доста модна и доста скъпа, но малко оскъдна по отношение на пространството и удобствата. Така че, когато уважаемата мисис Скютън лежеше в кревата, краката й достигаха до прозореца, а главата й — до камината, а прислужницата на уважаемата мисис Скютън обитаваше малко помещение вътре в самата гостна, толкова тясно, че тя бе принудена да се промушва през вратата подобно красива змия, за да не излага на показ цялата вътрешност на помещението. Уидърс, изпитият паж, нощуваше извън къщата, под покрива на съседната мандра, а столът с колела, представляващ камъкът на този млад Сизиф, прекарваше нощта под един навес към същата мандра, където се снасяха яйца от домашните птици, числящи се към въпросното заведение. Тези птици нощем кацаха да спят върху изпочупена магарешка каруца, по всяка вероятност напълно убедени, че тя е порасла там и представлява някакъв вид дърво.
Мистър Домби и майорът завариха мисис Скютън, заела позата на Клеопатра сред възглавници на канапето, облечена много ефирно, но безспорно неприличаща на Шекспировата Клеопатра, чиято хубост не помръквала с времето. При изкачването си по стълбите те дочуха звуците на арфа, които секнаха веднага щом се доложи за тяхното пристигане — до арфата те видяха Едит, по-хубава и надменна от всеки друг път. Отличителната черта на тази дама бе, че красотата й сякаш биеше на очи и се открояваше без никакво усилие от нейна страна и дори против волята й. Тя съзнаваше, че е красива. Не би могло да бъде другояче, но със своята гордост тя като че ли се опълчваше срещу самата себе си.
Дали считаше, че е недостойно да се изтъкват прелести, в състояние единствено да предизвикват възхищение, което беше без всякакво значение за нея, или пък с подобно поведение целеше да повиши цената на своите прелести в очите на обожателите, но тези, които я харесваха, рядко се замисляха по въпроса.
— Надявам се, мисис Грейнджър — заговори мистър Домби, като пристъпи една крачка към нея, — че ние не сме причината да спрете свиренето си.
— Вие ли? О, не!
— Защо не продължиш тогава, моя скъпа Едит? — попита Клеопатра.
— Прекъснах така, както и започнах — по своя прищявка.
Пълното безразличие в тона, с който изрече тези думи — безразличие, съвсем непроизтичащо от умствена ограниченост или нечувствителност, а една осъзната проява на гордост, — се подсили от небрежността, с която прекара ръка по струните и се приближи от другия край на стаята.
— Знаете ли, мистър Домби — вяло се обади майка й, като въртеше в ръце ветрилото си, — че от време на време моята скъпа Едит и аз сме едва ли не на различно мнение…
— А не е ли винаги така, мама̀? — попита Едит.
— О, съвсем не винаги, мила моя! Ух, това би разбило сърцето ми! — възрази майка й, като направи опит леко да я докосне с ветрилото, но Едит не реагира с никакво движение на този жест. — Че ние сме на различно мнение относно тези строги правила на поведение, които се съблюдават в дребните неща. Защо не сме по-непосредствени? Боже мой! При всички тези копнения, пориви и спонтанни вълнения, които са заложени в душите ни и са така очарователни, защо не сме по-непосредствени?
Мистър Домби се съгласи, че това е самата истина, самата истина.
— Предполагам, че ако се постараем, бихме могли да бъдем по-непосредствени — добави мисис Скютън.
Мистър Домби призна, че е възможно.
— По дяволите, съвсем не, ма’ам — изруга майорът. — Не можем да си позволим подобно нещо. Освен ако светът не е населен с хора като Дж. Б. — непреклонни и прями мъже като стария Джо, ма’ам, обикновени пушени херинги с хайвер, сър — не можем да си позволим подобно нещо. Недопустимо е.
— Вие, непослушен безбожнико — извика мисис Скютън, — замълчете!
— Клеопатра повелява — отвърна майорът, като й изпрати въздушна целувка, — а Антоний Багсток се подчинява.
— На този човек му е чужда всякаква чувствителност — заяви мисис Скютън и безмилостно вдигна ветрилото, сякаш за да скрие от погледа си майора. — Всякакво съчувствие! А какво би представлявал животът ни без съчувствие? Какво друго нещо има по-голямо очарование? Без този слънчев лъч на нашата тъй студена земя — продължи мисис Скютън, като оправи дантеленото си шалче и самодоволно огледа разголената си слаба ръка — как бихме могли да понасяме живота? С една дума, безчувствено човече! — Тя погледна към майора изпод ветрилото. — Бих искала целият мой свят да представлява едно сърце. А вярата носи такова очарование, че аз няма да ви позволя да я накърните, чувате ли?