Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Ах, дявол да го вземе, какво виждаме пред себе си, сър? — възкликна майорът и поспря, когато малката групичка приближи.
— Скъпа моя Едит! — провлечено каза дамата в стола. — Майор Багсток!
Веднага щом чу възгласа, майорът пусна лакътя на мистър Домби, втурна се напред, пое ръката на дамата в стола и я притисна до устните си. С не по-малка галантност майорът притисна до сърцето си облечените си в ръкавици ръце и направи нисък поклон на другата дама. Сега, когато столът спря, движещата му сила се прояви в лицето на един почервенял паж, бутащ отзад, който, изглежда, отчасти бе надраснал и отчасти пренапрегнал силите си, защото, когато се изправи, се видя, че е висок, изпит и слаб и бедственото му положение изглеждаше още по-трагично поради смачкания фасон на шапката му, получен в резултат на тикането на количката, с глава, за да я придвижва напред, както понякога се прави от слоновете в източните страни.
— Джо Багсток — заяви майорът на двете дами — ще бъде горд и щастлив до края на живота си.
— Ах вие, лицемерно същество! — вяло отвърна възрастната дама в стола. — Откъде се взехте? Не мога да ви понасям.
— Тогава разрешете на стария Джо да ви представи един приятел, ма’ам — незабавно се обади майорът, — за да спечели вашето снизхождение. Мистър Домби, мисис Скютън. — Дамата в стола благосклонно кимна. — Мистър Домби, мисис Грейнджър.
Дамата с чадърчето почти не забеляза, че мистър Домби си свали шапката и ниско се поклони.
— Радвам се, сър — рече майорът, — че ми се, удава такава възможност.
Майорът като че казваше истината, защото поглеждаше и към тримата, хилейки се по най-отвратителен начин.
— Мисис Скютън, Домби — заяви майорът, — прави поразии със сърцето на стария Джош.
Мистър Домби с жест даде да се разбере, че това изобщо не го учудва.
— Ах вие, коварни призрако — отвърна дамата в стола, — престанете! Откога сте тук, лоши човече?
— От един ден! — отвърна майорът.
— Нима бихте могли да прекарате един цял ден или дори една минута — заговори дамата, като леко пооправи с ветрилото изкуствените си къдрици и вежди и разкри в усмивка изкуствените си зъби, открояващи се благодарение на изкуствения й тен — в градината на… как се казваше…
— Предполагам, Едем, мама̀ — с презрение се обади младата дама.
— Скъпа моя Едит — отвърна първата дама. — Нищо не мога да направя. Никога не мога да запомня тези ужасни имена… без цялата ви душа и същество да се вдъхновят от съзерцанието на природата, от благоуханието — продължи мисис Скютън, като зашумоля с копринената си носна кърпа, напоена с тежки, противни парфюми — на чистия й дъх, твар такава?
Несъответствието между младежкия ентусиазъм в думите на мисис Скютън и печално глъхнещия тон едва ли бе по-слабо, отколкото несъответствието между годините й, които бяха около седемдесет, и роклята й, която би била неуместна и за двадесет и седем годишна жена. Позата й в стола с колела (никога непроменяна от нея) бе същата, в която преди повече от петдесет години един известен на времето си художник я бе нарисувал, седнала в каляска, и при напечатването на скицата бе добавил отдолу името Клеопатра в резултат на откритието, направено от тогавашните изкуствоведи, че скицата поразително напомняла до въпросната кралица, облегната на борда на своята галера. Мисис Скютън бе красавица тогава и в нейна чест контетата пресушаваха десетки чаши вино и ги хвърляха през рамо. Красотата и каляската бяха изчезнали, но тя все още си бе запазила позата и единствено поради тази причина държеше стола с колела и тикащия го с глава паж — освен позата нямаше никакво друго обстоятелство, пречещо й да ходи.
— Вярвам, че мистър Домби е поклонник на природата? — каза мисис Скютън и оправи брилянтната си брошка. Между впрочем понастоящем дамата разчиташе най-вече на славата, породена от няколкото брилянта, и семейните си връзки.
— Моят приятел Домби, ма’ам — обади се майорът, — може и да е таен поклонник на природата, но човек, който заема важно място в най-големия град на вселената…
— Всеки е чувал — каза мисис Скютън — за огромната влиятелност на мистър Домби.
Когато мистър Домби отвърна на комплимента с поклон, младата дама извърна очи към него и срещна погледа му.
— Тук ли живеете, мадам? — обърна се мистър Домби към нея.