Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Съжалявам за това, което казах за Ирис, май бях доста невъздържана.
— Край на умилкванията, нали се разбрахме?
— Окей, край!
— Ще се наложи да изнамериш някой аргумент, който да поласкае мецената, да го накараш да повярва, че като ти помага, светът на изкуството ще отвори врати за него. Хората с много пари смятат, че притежават отличен вкус и усет за художественото. Представи аранжирането на витрините по-скоро като изложба, а не само като мода.
— Ясно ми е — кимна Ортанс. — Бях развила цяла концепция, с която да уловя в мрежите си Превзетия Баламурник, и щях да ти я сервирам. Сега ще я пробутам на него…
Той се засмя, развеселен.
— Защото искам да ми повярваш, Филип, аз не съм повърхностна… Само така изглеждам. Всъщност съм толкова нахъсана, че нищо не е в състояние да ме спре.
— Приятно ми е да го чуя.
След като се сбогува с Филип, Ортанс отиде при Никълъс в „Либърти“. В трескавата работна обстановка той й се стори по-хубав, по-значим, по-привлекателен. Почти загадъчен. Изненадана, тя го погледна нежно, но той не забеляза, погълнат от обзелата го възбуда — бе намерил фотограф, който се съгласил да работи без заплащане.
— Толкова ли е некадърен? — осведоми се Ортанс.
— Не, просто търси ангажименти, за да си изработи фотобук… Китаец е и му е страхотно трудно да си издейства визи, затова не може да се добере до Милано или Париж… Мисълта, че името му ще се появи в „Хародс“, че ще работи за французойка, която при това учи в „Сейнт Мартинс“, допълнително го мотивира, затова бъди любезна с него.
— Няма да го ухапя! Говориш ми така, сякаш съм чудовище!
— Той чака навън, в коридора.
Ортанс се стресна.
— Да не е косматото джудже, високо метър и десет, като се покачи на стълба?
— Точно това исках да те предупредя да не споменаваш! Той е много добър, ще ни направи страхотни снимки безплатно… Затова бъди учтива.
Ортанс го изгледа подозрително.
— Сигурен ли си, че е добър?
Никълъс въздъхна.
— Ортанс, мислиш ли, че разполагаш с достатъчно време, за да обсъждаш всяко мое решение? Не, не разполагаш. Затова ми се довери.
И той покани Дзяо Лю, който ентусиазирано им раздруса ръцете, очарован се ококори при вида на Ортанс, изпивайки с очи прекрасната госпожица, която го гледаше отвисоко, и заповтаря it’s wonderful, it’s wonderful след всяка нейна дума.
Вечерта, прибирайки се вкъщи, Ортанс бе капнала от умора, но щастлива. Денят се бе оказал плодотворен — Филип щеше да й осигури баламата, когото да оскубе, имаше си фотограф, с Никълъс избраха две дълги и елегантни манекенки, които приеха да работят само за славата. Бим-бам-бум, проектът лека-полека придобиваше форма.
В хола завари Жан Пъпчивия, който се бе разположил сам, на тъмно, и гледаше телевизия, протегнал крака на ниската масичка. Или казано по-точно, установи Ортанс, който дремеше пред включения телевизор. Това момче непрекъснато дремеше. Ама че марда, помисли тя.
След като разбраха, че Сам се готви да напусне, момчетата публикуваха обява в интернет. И посещенията не закъсняха. Появи се двойка лесбийки, здравейте, ние сме две готини лесбийки, търсим симпатичен апартамент със съквартиранти, неприятно ли ви е, че сме лесбийки? Не? Отлично. Ние си падаме и малко нудистки. Харесва ни да се размотаваме дибидюс голи, както и това, да ни гледа някой мъж, докато… ами… това не ви ли шокира? Особено ако е индиец. Случайно да има индиец сред вас?
Дойде и някаква студентка по право, обута със сандали и навлякла дълга плисирана пола, която обиколи навсякъде, не спирайки да повтаря, колко е мръсно! Всеки път, когато отваряше врата, тя вадеше носна кърпичка от джоба си и хващаше бравата с нея.
Един пък дори не си даде труда да се появи и отговори на обявата по интернет.
„Очарован съм от големия шкаф в стаята, но не виждам за какво може да ми послужи. Стопроцентов гей съм. Луд съм по модата и хвърлям дрехите си, след като съм ги носил. Не споменавате в обявата дали някой от вас е гей, или не, защото ако има такъв, за мен ще бъде особено примамливо. Аз съм на двайсет и пет, от Мали съм и живея в Лондон от четири години. Наскоро скъсах с приятеля си. Ще мога ли да си водя момчета вкъщи? Така по-лесно ще преболедувам раздялата. Имам много красиви розови тапети от родината ми, бихме могли да ги сложим в хола. Притежавам също и колекция порносписания, които с удоволствие ще ви давам да разглеждате. Отговорете ми, ако проявявате интерес, момчета!“