Тайната история

Най-неочаквано Джулиан потрепери и вдигна яката на палтото си.

— Снощи бях толкова разстроен, че почти не мигнах. Бъни е толкова мило момче, толкова наивно. Наистина ми харесва. Ако нещо му се е случило, не знам как ще го понеса.

Погледът му се рееше над хълмовете към разпръсналото се като на филмова лента множество от хора, към пустошта и снега, които лежаха под нас. В гласа му имаше тревога, но погледът му бе странно замечтан. Знаех, че цялата тази история го бе разстроила, но бях наясно, че в хайката имаше един оперетен размах, който нямаше как да не му допадне, и че изпитваше смътно задоволство от естетиката на събитията.

Хенри също го забеляза.

— Като нещо, излязло изпод перото на Толстой, нали? — отбеляза той.

Джулиан погледна през рамо и с изненада установих, че по лицето му бе изписана истинска наслада.

— Да. Така е, нали?

Около два следобед сякаш от нищото към нас се приближиха двама мъже в тъмни шинели.

— Чарлс Маколи? — каза по-ниският от двамата. Имаше огромен гръден кош и изпитателен, но общителен поглед.

Чарлс, който бе зад мен, се спря и го погледна безучастно.

Мъжът бръкна в джоба си и показа значка.

— Агент Харви Давънпорт от Североизточното областно подразделение на ФБР.

За миг си помислих, че Чарлс може да изгуби присъствие на духа.

— Какво искате? — попита той и примигна.

— Ако нямате нищо против, бихме искали да поговорим с вас.

— Няма да отнеме много време — каза по-високият. Беше италианец — изгърбен, с провиснал, мек нос. Гласът му бе също мек и любезен.

Хенри, Франсис и Камила бяха спрели и зяпаха непознатите с различна степен на интерес и уплаха.

— Освен това — додаде прибързано Давънпорт, — няма да е зле да ви отървем за малко от студа. Обзалагам се, че си измръзнал до мозъка на костите си, нали?

Ние, останалите, щяхме да се пръснем от тревога, когато тръгнаха, но разбира се не можехме да говорим. Продължихме да се влачим с очи забити в земята. Бояхме се да вдигнем поглед. Скоро стана три часа, а после четири. Търсенето едва ли щеше да свърши скоро, но при първите признаци за разтурване на хайката за деня, ние бързо и тихо се отправихме към колата.

— Какво мислиш, че искат от него? — попита за около десети път Камила.

— Не зная — отговори Хенри.

— Нали вече даде показания.

— Дал ги е пред полицаите, но не и на тези хора.

— Какво значение има? Защо ще искат да говорят с него?

— Камила, не зная.

Изпитахме облекчение, когато стигнахме до апартамента на близнаците и заварихме Чарлс да ни чака там. Лежеше на дивана, до него имаше чаша с алкохол и говореше по телефона с баба си.

Беше подпийнал.

— Нана те поздравява — каза на Камила, когато приключи разговора. — Много е разтревожена. Някакъв бръмбар или нещо друго е нападнало азалиите й.