Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
— С оглед на последните събития — обяви водещият, — църквите от областта са се обединили в обща молитва за изчезналото момче. Според пастор А. К. Пул от Първа лутеранска църква, няколко църкви, включително Първа баптистка, Първа методистка и на църквата на Светото причастие, са предложили…
— Хенри, чудя се какво е намислил твоят автомонтьор — каза Франсис.
Хенри запали цигара. Изпуши я до половината, преди да продума.
— Чарлс, питаха ли те за нещо, свързано с араби?
— Не.
— Но по телевизията току-що казаха, че Хънди не работи с ФБР — намеси се Камила.
— Не знаем със сигурност.
— Да не мислиш, че всичко е някаква постановка?
— Не знам какво да мисля.
Картината на телевизора се бе сменила. Слаба жена, добре облечена, около петдесетте — с жилетка „Шанел“, перли на врата и права коса до раменете — говореше с много познат носов глас.
— Да — каза тя (къде бях чувал този глас?). — Жителите на Хампдън са толкова мили. Вчера, когато пристигнахме късно следобед в хотела, портиерът ни чакаше, за да…
— Портиер — отвратено възкликна Франсис. — В „Коучлайт Ин“ нямат портиер.
Започнах да я разучавам с нов интерес.
— Това майката на Бъни ли е?
— Правилно — каза Хенри. — Взе забравям. Не я познаваш.
Бе крехка жена, кожата около врата й бе покрита с лунички и сбръчкана, както е типично за представителките на нежния пол на нейната възраст. Почти не си приличаше с Бъни, като изключим цвета на косата и очите, които бяха като неговите. Имаше и неговият нос: малък, остър, любопитен, който съвършено хармонираше с чертите й, но при него винаги бе изглеждал леко не на място, все едно бе лепнат допълнително на широкото му и тъпо лице. Държеше се високомерно и малко объркано.
— А — възкликна тя, въртейки пръстена на ръката си, — засипват ни от цялата страна — картички, обаждания, великолепни цветя…
— Дали са й дали успокоителни? — попитах.
— Какво имаш предвид?
— Ами, не изглежда много разстроена, нали?
— Разбира се — замислено каза госпожа Коркоран, — разбира се, ние просто не сме на себе си. Надявам се никоя майка да не изпита онова, което изпитах аз през изминалите няколко нощи. Времето не се променя, срещнахме толкова много приятни хора, а местните търговци бяха щедри с нас по един толкова мил начин…
— В интерес на истината — каза Хенри, когато прекъснаха за реклами, — тя е доста фотогенична, нали?
— Има вид на голяма проклетия.
— Ужасна е — пиянски измъмра Чарлс.
— Е, не е чак толкова лоша — вметна Франсис.
— Казваш го, само защото през цялото време ти се подмазва — каза Чарлс. — Заради майка ти и разни такива.
— Да се подмазва? За какво говориш? Госпожа Коркоран не ми се подмазва.
— Отвратителна е — продължи Чарлс. — Кошмарно е да научиш децата си, че парите са единствено важни на този свят, но да работиш за тях е падение. А после да ги изхвърлиш без пукнат грош. Никога не е дала на Бъни и един…
— Господин Коркоран също има вина — каза Камила.
— Добре, може би. Не знам. Никога не съм срещал такава шайка от алчни и повърхностни хора. Поглеждаш ги и си казваш, я какво изискано и приятно семейство, а те са кръгли нули, кухи, като от реклама. В къщата си имат една стая — обърна се Чарлс към мен, — която наричат „Стаята на Гучи“.
— Какво?
— Ами покрили са цокъла на стената с онези ужасяващи тапети на „Гучи“. Имаше ги из всички списания. „Красив дом“ бяха писали за тях в някаква абсурдна статия на тема „Хрумвания в обзавеждането“ или някаква друга безумна идея, сещаш се, казват ти, примерно, да нарисуваш гигантски омар на тавана на спалнята си и това трябвало да бъде много остроумно и привлекателно — той си запали цигара. — Искам да кажа, че те са такъв тип хора. Само опаковка. Най-общо казано, Бъни бе най-добрият сред тях, но дори и той…
— Мразя „Гучи“ — каза Франсис.
— Така ли? — попита Хенри, който се бе замислил. — Наистина ли? Намирам стила за доста внушителен.
— Хенри, стига.
— Ами нещата им са толкова скъпи и толкова грозни, нали? Мисля, че нарочно ги правят грозни. Въпреки това хората ги купуват от чиста перверзия.
— Не виждам какво внушително виждаш в това.
— Всяко нещо, което се прави с достатъчно голям размах, е внушително — каза Хенри.
Същата вечер се прибирах към вкъщи, не обръщах никакво внимание накъде вървя, когато един едър и намусен тип се приближи към мен близо до ябълковите дръвчета край „Пътнам хаус“. Попита: