Тайната история

Ниви, пасбища и гъсто залесени била. Теренът се спускаше надолу в подножието на планината. Ширналата се пред нас долина бе покрита с гъста мъгла — казан, от чието гърло се издига бяла пара и над който се подават единствено вледенените върхове на дърветата, като нокти на харпии. Постепенно се спускахме надолу, докато светът изчезна от погледа ни. Чарлс се виждаше ясно зад мен, хиперреалистичен образ, с тези румени бузи, задъхани крачки, а малко по-надолу Хенри приличаше на привидение — странна безплътна маса и светлина сред мъглата.

След няколко часа теренът започна да се издига, тогава се сблъскахме с ариергарда на друга малка група. Присъствието на някои хора в нея ме изненада и дори ме трогна донякъде. Видях Мартин Ховър, възрастен и изтъкнат композитор от музикалния факултет, жената на средна възраст, която проверяваше студентските карти на опашката в столовата, която изглеждаше необяснимо драматично в обикновеното си палто и доктор Роланд, чието секнене се чуваше от разстояние.

— Виж — каза Чарлс, — това не е ли Джулиан?

— Къде?

— Със сигурност не е — каза Хенри.

Но беше Джулиан. Преструваше се, че не ни забелязва — типично за него — докато не се приближихме толкова много, че не бе възможно повече да ни пренебрегва. Слушаше една дребна женица с лисиче лице, за която знаех, че е домакинка в общежитието.

— За Бога — възкликна той, когато жената свърши разказа си и се отдръпна, симулирайки изненада. — Откъде се появихте? Познавате ли госпожа О’Рурк?

Госпожа О’Рурк срамежливо се усмихна.

— Виждала съм всички ви. Хлапетата си мислят, че прислугата не ги забелязва, но аз съм ви виждала.

— Надявам се да е така — каза Чарлс. — Не сте ме забравили, нали? Бишъп Хауз, стая номер десет?

Каза го с толкова топлина, че тя светна от удоволствие.

— Разбира се, че те помня. Ти беше онзи, който все тичаше с метлата ми.

По време на тази размяна на реплики, Хенри и Джулиан тихо си говореха.

— Трябваше да ми кажете по-рано — дочух да казва Джулиан.

— Казахме ти.

— Казахте ми, но все пак. Едмънд и преди е отсъствал от часове — каза Джулиан с натъжен вид. — Мислех, че се преструва на болен. Говорят, че бил отвлечен, но на мен ми се струва доста глупаво, ти какво мислиш?

— Аз бих предпочела да е отвлечен, отколкото да е навън в този сняг цели шест дни — каза госпожа О’Рурк.

— Искрено се надявам, че нищо не му се е случило. Знаеш, че семейството му е тук, нали? Видяхте ли се с тях?

— Днес не — отговори Хенри.

— Разбира се, разбира се — побърза да добави Джулиан. Не харесваше семейство Коркоран. — Аз също не съм ходил да ги видя, сега не е време да им се натрапвам… Тази сутрин съвсем случайно се натъкнах на бащата и на един от братята, който носеше бебе със себе си. Беше го качил на раменете си, сякаш отиваха на пикник.