Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
С пребледняло лице Адъм казваше:
— Не е имало никакви свади. Както ти се изрази.
Но аз не можех да се спра — все едно, че колата изведнъж стъпва на лед по наклона и ти нямаш време да удариш спирачките и се плъзгаш свободно надолу, и се въртиш, и си готов да се разкикотиш, и всичко е толкова приятно и волно — като в детството.
Чух се да казвам:
— … не, не свади, а… просто съжалявам, че ти я пратих. Не съм искал да създавам неприятности… аз само…
— Да не говорим повече за това — каза той, захлопна уста и се отдалечи в другия край на стаята, където се изправи неподвижен като войник на пост.
Побързах да си тръгна. Сега никелираната учтивост беше толкова лъскава и така студенееше, че моето „довиждане“ се затъкна в гърлото ми като сух просеник.
Значи, той не беше казал на Ан Стантън. И аз не бях й казал. Кой тогава? Засега намирах само едно обяснение: някой някъде се е изпуснал, тръгнали са слухове и от уста на уста, та до Ан. Приех това обяснение — ако наистина съм го приел, — защото за мен то беше най-лесният отговор. Но аз знаех много добре, че Шефа се разбъбря само умишлено — когато има интерес от това. И че най-сигурният начин да провалиш всяка възможност за привличането на Адъм е да пуснеш клюкарската мелница да мели на тази тема. От което Шефа няма никакъв интерес. Давах си много ясна сметка за всичко и все пак при появата на тази сянка мозъкът ми се затвори като мида. Нали и мидите трябва да живеят?
Но в края на краищата открих кой бе казал на Ан Стантън.
Беше красива средмайска утрин и точно в тази утрин и в този час — към девет и половина — пролетта за сетен път напомняше за себе си (иначе по това време вече почти сме я забравили), въздухът стоеше някак млечен, а ей там насреща от прозореца ми се виждаше бяла, също млечна мъглица над реката. Това време на годината прилича на щерката на някой беден мазолест изполичар, едрогърда мома, изпълнила до пръсване платнената рокля, но все още с талия, ясноока, с румени ланити и ситни капчици пот на челото покрай пшеничените коси (в по-други среди биха я нарекли блондинка); ала гледаш я и знаеш, че не след дълго тя ще се превърне в торба кокали и жили със спечено лице на вещица. Но тя и сега може да те уплаши — с хубостта си, — ако се вгледаш добре в нея, и точно такова чувство извикваха този час и това време на годината, когато знаеш, че към края на юни всичко ще бъде кокали и жили, и лице на вещица, мокри от пот чаршафи сутрин и вкус на стар пиринч в устата. Но сега листата трептяха по дърветата сочни и зелени и още не бяха започнали да се сбръчкват. Гледах от прозореца на кабинета си в Капитола големите валма, снопове и бухнали кълба от зеленина под мен, както изглеждаха дърветата от височината на прозореца ми, и си представях някакъв голям зелен лабиринт в едно от дърветата и екливи сенчести зали при ствола му, където може би сега се е настанила като владетел-деспот свадлива сойка и е вперила черните си, блестящи като мъниста очи в зелената плетеница. После тя ще се откъсне безшумно от клона, ще пробие зелената завеса, ще се разтвори в слънчевата синева и изведнъж… ще закрещи, та ще се къса. Гледах надолу и си представях, че самият аз съм вътре в това голямо кълбо на дървото, във воднозеления полумрак на една от екливите зали и при мен няма никой, няма я дори сойката, защото тя е отлетяла, и нищо не се вижда отвъд зелените листа — те са толкова гъсти, и нищо не се чува освен някъде издалеч шумът на улицата — като шума на океана, който дъвче своята дъвка.
Това беше хубаво, успокоително, приятно усещане и аз откъснах очи от зеленината под мен, изтегнах се във въртящото кресло, подпрял пети на бюрото, затворих очи и си представих как летя надолу, шмугвам се през зеленината и се озовавам в това внезапно зелено спокойствие вътре. Изтягах се със затворени очи, вслушвах се в шуменето на вентилатора, напевно като сън, и почти усещах чудесния полет надолу, а след него — това вълшебно спокойствие. Чудесно занимание. Особено ако имаш криле.
После чух шум в приемната и отворих очи. Тръшна се врата. Последва едно „фрррр“ като от бързо движещо се тяло и през отворената врата на бърлогата ми влетя, затръшна я и се устреми към мен Сади Бърк. Тя застана пред бюрото и просто се бореше за въздух, за да може да ми каже това, което имаше да каже.