Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Също както някога. Не бях я виждал в такова състояние от онази далечна утрин, когато бе разбрала за „северната нимфа“, изпързаляла се в леглото на Шефа в Чикаго. Тогава тя излетя като снаряд от вратата на Шефа, описа парабола и бухна в моя кабинет с щръкнали черни коси и побеляло лице, подобно нащърбена гипсова маска на Медуза, на което горяха единствено, сякаш раздухвани от духала, въгленочерните й очи.
Разбира се, оттогава, от онази сутрин, между Сади и Шефа неведнъж бе имало търкания. Шефа опитваше всичко — от „северната нимфа“ до завеждащата рубриката домашни съвети в „Кроникъл“, а Сади не беше от всеопрощаващите, това просто не беше в характера й, и въпреки всичко бяха постигнали вече някакво своеобразно равновесие. „По дяволите — ругаеше тя тогава пред мен, — нека се мъкне с тия пачаври, нека се мъкне. Но той винаги ще се връща при мен. И много добре знае, че не може да мине без мен. Много добре го знае. — И после: — Но по-добре да не се опитва.“ Ала при всичките й бесовици, ругатни и проклятия, при всичките й словесни бичувания — езикът й беше плетен камшик с девет опашки, — при всичките й, макар и редки, изблици на безсълзна мъка тя като че изпитваше някакво извратено удоволствие да наблюдава развитието на всяка нова, но отнапред известна с всички подробности авантюра и да дочака, докато пачаврата получи ритника и Шефа се върне и застане пред нея ухилен, тромав, търпелив и зачака следващото словесно бичуване. Самата тя навярно отдавна бе престанала да вярва в ползата от това бичуване или да влага нещо в думите си. Сочните епитети отдавна бяха загубили аромата си, а в монолозите отдавна се забелязваше нещо скърцащо и механизирано. Като плоча с развален нарез, която се върти на едно и също място, или като свещеник, който чете, чете молитвата, ама умът му не е в нея, а в пилето на трапезата у дома. Сади произнасяше думите, но в тях нямаше живот.
Обаче в тази чудесна майска утрин всичко беше по-различно. Сякаш се бяха върнали някогашните времена: гърдите й се повдигаха бурно, а стрелката на манометъра бе отскочила далеч зад червената чертичка. После заработи предпазният клапан.
— Той пак — задъхваше се тя, — пак започва, кълна се.
— Какво започва? — попитах, макар да знаех съвсем определено какво започва. Очевидно беше намерил нова пачавра.
— Изневерява ми — каза тя.
Изтегнах се в креслото и я погледнах. Ярките утринни лъчи падаха безмилостно точно върху лицето й, но очите й бяха великолепни.
— Изневерява ми, копелето — повтори тя.
— Чуй, Сади — подзех, изтегнат в креслото, като я гледах над върховете на обувките си, вдигнати на масата, — нали някога вече правихме веднъж тези аритметики. Той не ти изневерява. Изневерява на Луси. А на теб може би преизневерява. Но не може да ти изневерява. — Наблюдавах очите й, защото казах това само за да видя възможно ли е да насипя още малко искри в тях.
Оказа се, че е възможно. Защото тя каза:
— Ти… Ти… — но думите й изневериха.
— Какво аз? — попитах, за да се защитя.
— Ти… ти… и твоите изтънчени приятели… какво разбират те… какво знаят за живота? Много ти трябваше да ги…
— Но за какво говориш, Сади?
— Аз може да не съм изтънчена, може да съм живяла в колиба, но ако не бях аз, сега той нямаше да е губернатор и той го знае много добре, а тя да не бърза да се радва толкова, защото, може да е колкото ще изтънчена, аз ще й дам да се разбере. Ще й дам, бога ми!
— За какво говориш, дявол те взел!
— Много добре знаеш за какво — скастри ме тя и се наведе през бюрото към мен, като ми се закани с пръст. — И си седиш тук и се лезиш, и се мислиш за много изтънчен. Ако беше мъж, щеше да скочиш и да идеш да му счупиш главата. Аз мислех, че тя е твоя. Но той може би и на теб е подхвърлил някакъв кокал. Както подхвърли на тоя доктор. — Тя се наклони още повече към мен. — Да не би и ти да ставаш управител на болница, а? На какво ще те направи управител?
Под този порой от думи, под заканителния пръст и святкащия гневен поглед отпуснах с трясък крака на пода, надигнах се и застанах пред нея, а кръвта биеше до подлудяване в слепоочията ми и пред очите ми играеха червени кръгчета. Думите се сипеха, сипеха и секнаха при последния въпрос.
— Искаш да кажеш — започнах аз твърдо, — че… че… — Исках да произнеса името Ан Стантън, то стоеше пред очите ми като изписано на афиш, но изведнъж застана в гърлото и аз открих с изумление, че не съм в състояние да го произнеса. Затова продължих: — Че тя… тя…