Момчешки живот

— Това е добре — казах. — Наистина по…

Тъкмо се бях надигнал да се оттегля. Но спрях вцепенен.

— Чили? — повторих. — Как й е фамилията?

— Пърсел. Или поне така беше. Омъжи се за някакъв тип и щъркелът им донесе малко бебче — Демонката въздъхна. — О, не е ли Лад най-прекрасния на света?

Бог има чувство за хумор, което понякога те препъва грозно.

Септември полека се смали и една заран — ето ти го, настъпил октомври. Хълмовете бяха разчертани с червено и златно, сякаш някакъв магьосник беше изрисувал дърветата за кажи-речи една нощ. Следобедите все още бяха горещи, но утрините започваха да нашепват за пуловери. Това беше „индианското“ лято, което настъпва, когато в кошовете на зарзаватчийницата се появят нашарените в пурпурно и червено царевични кочани и тук-там по някое изсъхнало листо се пързаля по тротоара.

В училище имахме ден за „Покажи и разкажи“, което означаваше, че всеки трябва да донесе нещо важно за него и да обясни какво е то. Донесох в час брой на „Знаменити чудовища“, при вида на който Ковашкия мях сигурно щеше да изгърми като римска свещ, но това щеше да ме направи герой на потиснатите. Дейви Рей донесе своята плоча с „I Get Around“ и снимка на електрическа китара, на каквато се надяваше да се научи да свири някой ден, когато родителите му можеха да си позволят уроците. Бен представи конфедеративен долар. Джони пък донесе колекцията си от върхове на стрели, всички държани в отделни чекмеджета в метално сандъче за рибарски принадлежности, всяка защитена от собствена подложчица от памучно топче.

Стрелите бяха истинско чудо. Малки и големи, грапави и гладки, светли и тъмни; те примамваха въображението на пътешествие във времето, когато гората е била девствена и единствената светлина е идвала от огньовете на биваците, а Зефир е съществувал само в трескавите видения на шамана. Джони събираше върхове на стрели откакто го познавах — значи от втори клас. Докато останалите от нас търчаха и играеха без да проявяват и краткотраен интерес към тази прашна пропаст на име „история“, Джони претърсваше горските пътеки и речните корита за острите малки знаци на наследството си. Беше събрал над сто върха и ги почистваше с любов — но не ги лакираше, това щеше да е обида за ръката, издялала кремъка — и ги прибираше в рибарското сандъче. Представях си как ги вади нощем, в стаята си, и надвесен над тях мечтае за това какъв ли е бил животът в Адамс Вали преди стотици години. Чудех се дали си представя, че ние сме четирима индиански приятели, които си имат четири кучета и четири пъргави понита, живеят в типита в едно и също село и си говорят за живота, училището и всичко останало. Никога не го попитах, но предполагам, че ни виждаше точно така.

Преди да започне училището с деня за показване и разказване — от който се ужасявах в течение на дни, понеже си представях какво ще довлече да ни предложи Демонката, — ние с момчетата се срещнахме на обичайното си място, близо до катерушките на прашното игрище, а колелата ни бяха заключени за оградата заедно с дузини други. Седнахме на слънце, понеже сутринта бе студена и небето — ясно.