Момчешки живот

— Толкова рано сутринта — промърмори Върнън. — Но ако аз се канех да убивам някого, щях да го убия достатъчно рано да го хвърля в езерото и да съм сигурен, че по Шосе 10 няма да мине никой. Защо убиецът ще чака почти до зори, за да го стори?

— Ще ми се да знаех — каза татко.

Аз продължих да си играя с ръчките, а циферблатите пред мен се осветиха.

— Сигурно е някой, който не получава у дома доставки от „Грийн Медоус“ — реши Върнън. — Той не се е сетил за графика на млекаря, нали? Знаеш ли какво ми се струва?

Татко не отговори.

— Струва ми се, че убиецът е нощна птица. Мисля, че изхвърлянето на тялото в езерото е последното нещо, което е направил, преди да се прибере у дома и да си легне. Вярвам, че ако намерим нощна птица, която не пие мляко, ще сме намерили и нашия убиец.

— Не пие мляко ли? Това пък откъде го измисли?

— От млякото ти се доспива — отвърна Върнън. — Убиецът не обича да спи, и ако работи през деня, значи пие кафето си без нищо.

Единственият отговор на татко беше приглушено изпъшкване, дали в съгласие или от мъка, нямах представа.

Г-н Причърд се върна в тъмната стая да обяви, че вечерята е сервирана. След това Върнън изключи влакчетата и каза:

— Ела с мен, Кори!

Последвах го. Татко тръгна с иконома.

Влязохме в зала, в която стояха рицарски доспехи и там имаше дълга маса с две сервирани места едно срещу друго. Върнън ми каза да си избера място и аз седнах там, където можех да гледам рицарите. След няколко минути влезе Гвендолин, понесла сребърен поднос и тъй започна една от най-странните вечери в моя живот.

Сервираха ни ягодова супа с натрошени в нея ванилови вафли. Ядохме равиоли и шоколадова торта на една и съща чиния. За пиене имахме „Физис“110 с лимон и лайм, а Върнън сложи в устата си цяла таблетка и аз му се смях, когато зелените мехурчета изкипяха през устните му. Сервираха ни хамбургер-канапе и пуканки с масло, а за десерт имахме купичка тесто за дяволска торта111, което се ядеше с лъжичка. Докато похапвах всичко това, изпитвах виновна наслада — подобно детско пиршество бе нещо, което нямаше да възхити мама. В блюдата липсваше какъвто и да е зеленчук — нямаше нито моркови, нито спанак, нито брюкселско зеле. Откъм кухнята ме лъхна краткотраен повей с аромат на телешка яхния, така че предположих, че на татко са му сервирали блюдо за възрастни. Той вероятно нямаше представа с какво си повреждам стомаха. Върнън се хранеше с наслада — смееше се и се смееше и накрая двамата приключихме, облизвайки купичките с десерта в предизвикан от захарта делириум.