Момчешки живот

— Какво? — попитах.

Никога досега не го бях виждал да носи дори шорти.

— Написах книга веднъж — отвърна домакинът ми.

— Знам. Мама я е чела.

— Ти искаш ли да станеш писател някой ден?

— Предполагам — отвърнах. — Искам да кажа… ако ми е по силите.

— Разказът ти беше добър. И аз пишех разкази. Татко казваше, че ми подхожда да имам подобно хоби, но никога да не забравям, че някой ден всичко това ще е моя отговорност!

— Кое всичкото това? — полюбопитствах.

— Не знам. Така и не ми каза.

— О… — не знам защо, но в думите му се криеше смисъл. — И как така не си написал втора книга?

Върнън се накани да каже нещо, устата му се отвори… после се затвори отново. Дълго време седя, втренчен в ръцете си. По пръстите му имаше тесто за пудинг. В очите му се появи лъскава влага.

— Имах само една в себе си — каза накрая. — Търсех и търсех друга. Но такава няма. Не беше там вчера, няма я днеска… и не мисля, че и утре ще я има.

— Как тъй? — попитах. — Не можеш ли да измислиш история?

— Ще ти разкажа една история — прецени Върнън.

Зачаках.

Той си пое дълбоко дъх и издиша. Погледът му се разфокусира, сякаш се бореше да остане буден, но сънят го дърпаше към дълбините. Поде:

— Имало едно момче, което написало книга за един град. Малко градче, почти с размерите на Зефир. Да, много прилично на Зефир. Много, много подобно. Това момче написало книга и му отнело четири години да я нагласи цялата както трябва. И докато това момче пишело книгата си, баща му… — той замлъкна.

Чаках.

— Татко… му… — Върнън се намръщи, опитвайки се да намери отново мисълта си. — Да — каза. — Татко му казал, че не е нищо повече от глупак. Татко му го повтарял денем и нощем. Ти глупако, луд глупако! Хабиш си времето да пишеш книга, а трябва да изучаваш бизнеса! Затова съм те отгледал. За бизнеса. Не съм те отгледал да си хабиш времето да ме разочароваш и да захвърляш възможностите, които ти се отварят, отгледал съм те за бизнеса и майка ти те гледа от гроба си, понеже разочароваш и нея, да знаеш. Да, ти й разби сърцето, когато се провали в колежа и тя изпи онези хапчета само и единствено по тази причина. Понеже ти се провали и всичките пари отидоха на вятъра, по-добре да ги бях хвърлил през прозореца, та да ги вземат негротата и белите боклуци… — Върнън примигна; изглеждаше безнадеждно смазан. — Негрите, казало момчето. Трябва да сме културни. Нали така, Кори?

— Ами аз…

— Глава втора — продължи Върнън. — Четири години. Момчето понасяло това в течение на четири години. И написало своята книга за града и за хората, които го правят това, което е. И може би в нея нямало истински сюжет, може би дори нямало нищо, което да те стисне за гърлото и да се постарае да те разтърсва, докато костите ти задрънчат, но книгата била за живота. Именно течението и гласовете, дребните ежедневни неща, те съставят паметта за преживяното. Животът се вие като река и човек никога не знае накъде отива, докато не стигне до там, но пътуването е сладко и дълбоко и те оставя с копнеж за още. Книгата била жива в смисъл, в който животът на момчето не бил… — Върнън поседя и позяпа в нищото за момент. Следях оцапаните му с шоколад пръсти, които стискаха ръба на масата. — Той намерил издател — продължи домакинът ми накрая, — истински издател от Ню Йорк. Трябва да знаеш, че там е сърцето на света. Там е мястото, където правят книги със стотици и хиляди, и всяка една е различно и специално дете, и някои крачат гордо, а други са осакатени, но те все пак оттам излизат на бял свят. Е, момчето получило обаждане от Ню Йорк и му казали, че искат да публикуват книгата му, ако помисли върху някои промени, с които тя да стане още по-добра от това, което е и момчето било толкова щастливо и гордо, че се съгласило и искало да направи най-добрата книга на света…