Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Беше нужно малко недодялано маневриране, за да се наредят конете и понитата в кръг, и за това време Кара отслабна още повече.
— Спри вече, Малка птичко — каза Мъдрия мечок, който все така пренебрегваше истинските им имена в полза на онези, които бе избрал сам.
— Не мога — прошепна тя със затворени очи, от които се стичаше кръв. — Бурята… цената.
— Бурята утихва — каза той и сложи длан на челото ѝ. — Спри вече.
Тя изстена, клепките ѝ запърхаха за момент… и щитът падна.
Студът ги халоса като чук и изтръгна болезнен стон от всяко гърло. Всички се заприсвиваха под напора му, притискаха се един към друг в инстинктивна нужда. Вейлин държеше здраво юздите на Драскун, Дарена беше увила ръце около кръста му, а Кирал се бе сгушила до гърба му и напяваше тихичко на лонакски. Думите не означаваха нищо за него, но тонът му беше познат: предсмъртна песен. Конете и понитата цвилеха, мятаха се от ужас и се надигаха на задните си крака, изтръгваха се от поводите, за да се втурнат в бурята. Драскун пръхтеше и тъпчеше с копита, и със силно протестиращо цвилене изпъна юздите в ръцете на Вейлин, заплашвайки да го издърпа от групата. Вейлин заскърца със зъби и ги дръпна здраво, за да притегли коня по-близо до себе си, и се притисна към него заедно с Дарена, с надеждата, че слабата топлина може да му вдъхне увереност. Драскун изцвили пак, но се успокои, вероятно по-скоро заради отслабващия ефект от студа, отколкото от някаква инстинктивна вярност.
Времето сякаш се проточи, докато търпяха свирепите атаки на бурята. Всяка секунда бе изпитание за издръжливост. След първия час конете почнаха да измират, отпускаха се на земята в мълчаливо изтощение, а ездачите им се сгушваха зад бързо замръзващите трупове. Вейлин чу как и други лонакски гласове се надигат в същия напев, още предсмъртни песни, дарени на вятъра, които заглъхваха, докато безкрайните минути продължаваха да се точат.
Беше започнал да клюма, когато усети бурята да отслабва — острият като нож мраз внезапно изчезна. Той пусна юздите на Драскун и потисна един вик на болка при чувството как животът се връща в полузамръзналите му пръсти. До него Дарена се размърда и през слоевете кожи се мярна уморена усмивка. За негово смайване Драскун беше още жив, макар и смъкнал се на колене, със сняг натрупан около хълбоците, и мигаше с печалните си очи срещу Вейлин, докато той го чешеше зад ушите.
Направиха проверка и установиха, че половината лонакски понита са мъртви, както и една трета от конете на гвардейците. Четирима сентари също бяха умрели, все воини ветерани, с около десетина години по-възрастни от другарите си. По лонакски обичай Алтурк събра притежанията им и ги раздаде на другите сентари, скупчили се около телата. Не беше изречена нито дума; единственото внимание, което оказаха на мъртвите, беше по един кратък поглед.
Вейлин се приближи до Мъдрия мечок и видя, че погледът на шамана шари по леда наоколо, а челото му е сбърчено тревожно.
— В коя посока? — попита Вейлин:
Мъдрия мечок продължи огледа още момент, после сведе очи.
— Никоя.
— Но цената…
— Лед се чупи от всички страни. — Шаманът описа кръг с костения си жезъл. — Няма къде вървим. Този път всички ние платим цена.
Зачакаха. Хората от Кралството се гушеха около огньовете си, а лонаките бяха заети с разфасоването на умрелите коне и понита. В края на краищата месото не биваше да отива нахалост.
Вече познатото им гръмовно пукане отекна скоро след изгрев-слънце. Звукът продължи много по-дълго отпреди, ледът даде пълна воля на страданието си и от всички страни се издигнаха стени от бяла мъгла. Внезапно повърхността под нозете им се раздвижи и небето сякаш се люшна, когато ледът на мили околовръст се напука с гръмовен екот. Последвалата тишина им се стори оглушителна, всички членове на отряда бяха изпопадали на колене и се озъртаха в очакване на някаква катастрофа. Но не се случи нищо. Ледът се поклащаше леко под тях, докато целият масив се носеше бавно, но неизменно на изток.
Вейлин отиде при Мъдрия мечок на ръба на ледения къс, на който се бяха озовали, и се взря надолу към бездната между тях и най-близката ледена плоча.
— Ледът е добър — каза шаманът с изненадващо спокоен глас.
— Добър ли? — попита Вейлин.
— Острови на изток. — Бледа усмивка заигра по старото лице на Мъдрия мечок. — Дом.
През следващата седмица времето остана тихо, а те се приспособяваха към живота в новия си дом. Ледената плоча беше широка триста крачки, което им позволяваше да разпънат лагер, а благодарение на бурята бяха добре запасени с конско месо. От време на време плочата се блъскаше в някоя от съседните и ледът трепереше от удара, но сега-засега не се пукаше. Вейлин се тревожеше повече от все по-късите дни, отколкото от неспособността им да се придвижват. Дългата нощ наближаваше и той не хранеше никакви илюзии относно шансовете им, когато тя настъпи.