Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Погледът ѝ гасне, тя залита. Малагеш се хвърля напред и я хваща преди да е паднала.
След двайсетина минути Малагеш е смъкнала бронята от лявата ръка на Тинадеши и е отрязала кожения ръкав отдолу.
— Ще се появи отново след няколко дни — охка Тинадеши. — Всички одежди пак се появяват върху мен след време. Опитвах да се отърва от тях, повярвай ми.
Малагеш не я слуша. В тези покои няма легло, има само огромен мраморен стол, поне трикратно по-голям от удобните за човек размери, затова тя е подпряла Тинадеши на него, докато се занимава с рамото ѝ.
В аптечката има три мънички спринцовки с упойка и тя вече е инжектирала едната на Тинадеши. Затова тя не издава и звук, когато Малагеш бръква в раната с пинсетата. Напипва куршума, който е опрял в костта, без да я раздроби или да отчупи парченца, и това е добре. „Може би няма да се наложи да разказвам на всички, че тази величава героиня на нашата история е умряла повторно, но този път съм я убила аз.“
— Коя си ти? — пита Тинадеши завалено. — Как се казваш? Не ми каза името си.
Малагеш дъвче устна и бърника предпазливо в раната.
— Тюрин Малагеш, генерал четвърта степен във въоръжените сили на Сейпур.
— Въоръжени сили? Значи Сейпурските острови още съществуват като държава? И още не са им свършили парите?
Тинадеши е изненадана, което е обяснимо: по нейно време е имало невероятни трудности, а световната икономика още е била в зародиш.
— Ами да, но мина доста време, откакто махнаха „острови“ от името — обяснява Малагеш. — Преди всичко защото Сейпур все повече се наместваше в области, които не са острови. Или пък са искали името да е по-кратко на документите.
— Ясно.
Малагеш усеща как Тинадеши се напряга и знае какъв въпрос ще ѝ зададе.
— И коя… коя година е сега при вас?
Малагеш я поглежда.
— Защо питате?
— Не ме занасяй, генерал Малагеш. Когато видях хората в рудника, забелязах разликите. Нямало ме е много по-дълго, отколкото си мислех, нали?
„Хората в рудника ли?“
— Е, да… Така се оказва. Не мърдайте.
И още един въпрос, с отпаднал глас:
— Кажи ми, но честно… моите деца мъртви ли са?
Малагеш спира. Усеща, че куршумът се е разхлабил в плътта, но се чувства длъжна да отговори на този въпрос.
— Един от тях още е във властта. Падвал.
— Падвал ли? — учудва се Тинадеши. — Във властта?
— Ами да. В парламента е.
— В парламента… — проточва Тинадеши. — Запазили сме това? Никой ли не е прочел моя план за подбор на пропорционален брой представители от всеки регион, които да гласуват по всеки отделен въпрос?
— Ъ-ъ… не знам, госпожо. Аз съм войник, не съм учен или политик.
— Смятах, че този трактат беше достатъчно задълбочен — казва Тинадеши и стиска зъби, защото Малагеш размърдва куршума. — А Кристапа? А Родмал? Какво знаеш за тях?
— Уви, нищо не знам, госпожо.
— Не знаеш дали са живи? — покрусено казва Тинадеши. — Но на колко години би трябвало да са сега? Ако са живи?
Малагеш се двоуми, не знае как да подбере думите.
— Нямаше ви повече от шейсет години.
— Повече от шейсет?!
— Ами… Според мен са всъщност шейсет и четири.
— Шейсет и четири години? — ахва Тинадеши. — О!… Значи… няма голям шанс да са още живи. — Гласът ѝ е пресеклив и слаб. — Падвал ми беше от най-малките. Колко е ужасно да надживееш децата си! Ако това странно състояние може да се нарече живот. И дори без да научиш за смъртта им.
Малагеш пак бърка с пинсетата.
— Може ли да не мърдате? Сега ще извадя куршума.
— Само по-бързо, моля те!
— Вадя го! Хванах го, хванах го… — Най-после измъква парчето метал. — Ето го.
Без да се замисля, Малагеш го мята през прозореца и притиска марля към раната.
— Само че имам нужда от помощта ви, за да ви зашия. Не мога с една ръка. Ще имате ли сили за това?
Лицето на Тинадеши е посърнало.
— Много искаш от една старица.
— Можем да почакаме и да опитаме по-късно.
Тинадеши въздиша.
— О, не. Не се занимавай с това. Моето рамо не е най-важното нещо точно сега. А и очаквам скоро да ме няма.
Мълчанието е неловко.
— Как така? — пита Малагеш. — Раната в никакъв случай не е смъртоносна. Освен ако не ви мъчи някаква болест или нещо подобно.
— Болест… да. Точно това е. — Тинадеши пак въздиша и затваря очи. — Ще си отида не от рана в тялото, не заради смъртното ми „аз“. Онези отвън ме убиват, не виждаш ли? Всички онези души. Те ме разкъсват.
— В какъв смисъл?
— Ето, погледни. Помогни ми да сваля дясната ръкавица.
Малагеш ѝ помага. Тинадеши вдига ръката си към прозореца.
— Гледай.
— Добре…
Малагеш прикляка до нея, без да знае какво да гледа. Ръката на Тинадеши е малка, с добре поддържани нокти, но иначе в нея няма нищо забележително.