Тайната на Ботичели

И тогава взех окончателното си решение.

В мига, в който стигнах до стаята си, освободих Марта. Може да беше шпионин на майка ми и оръжие в нейните ръце, но едновременно с това бе изключително мързелива. Затова, когато видя, че съм на сигурно място в килията си, тя се оттегли. Имах нужда да остана сама, за да помисля. Бях тук вече няколко месеца и дългата зима отминаваше. Сърцето ми се бе превърнало на лед в този снежен палат, но сега като че ли започваше да се топи. Едно малко, но упорито късче в него, една рубинена плът, гореше като тлееща жарава. И това миниатюрно въгленче постепенно се разгоря и се сдоби със сила от една идея, благодарение на която тялото ми изведнъж започна да се стопля — дотолкова, че за първи път от много време насам бузите ми отново поруменяха. Осъзнах, че периодът на карнавала — време на маски и объркване, на преобличания и измами, на постоянни и незабелязани от никого пътешествия за развлечения — е най-подходящото време за бягство от този град. Реших да напусна града така, както го бях направила преди шестнайсет години — с кораб до Местре, а оттам с каруца до Флоренция, за да търся човека, без когото не можех да живея.

Бях наясно, че имам нужда от помощ. Знаех, че единственият човек, от когото бих могла да я измоля, е учителят ми по морско дело, защото той бе най-близо до образа на приятел от всички хора около мен — всички останали слуги в този дворец, включително и баща ми, бяха прехласнати по майка ми и изцяло под нейна власт. Осъзнавах, че ако споделя със синьор Кристофоро намеренията си, ще го изложа на огромна опасност. Същевременно не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен за спасението на брат Гуидо. Имах нужда от опитен моряк, който да ме изкара от Венеция, февруари вече наближаваше, а аз бях сигурна, че синьор Кристофоро знае всички морски съдове из града. И в крайна сметка реших, че още на следващия ни урок ще споделя проблема си с моя учител. Във въпросния ден не можах да докосна закуската си и изпратих слугинчето обратно с подноса с храната. Едва издържах да бъда облечена подобаващо — в рокля и туника, сини като морето, със снежнобели ръкави като пяната, която яздеше по гребена на вълните. Въртях се, мърморех и стенех, докато вещицата Марта прибавяше дантелата към корсажа ми. Тръсках глава, когато мавърката приглаждаше косата ми със зехтин и въртеше кичурите ми около гореща маша, за да ги превърне в лъскави къдрици, към които прикрепи сапфири и лунни камъни. Дори не погледнах в огледалото, за да регистрирам неземната си красота, защото вече долавях аромата на свободата си — нямах търпение да се махна оттук, неспособна да издържа и ден повече в този дворец. Защото през всичките тези дълги зимни месеци аз сякаш бях спала зимен сън, като безпаметна мечка, а сега внезапно се бях стреснала, осъзнала, че трябва да тръгна веднага, като че ли съдебният процес срещу брат Гуидо ще бъде утре. Бях написала още десет, не — двайсет писма на брат Никодим, но бях получила само един отговор — че брат Гуидо си е все така в „Барджело“ и ще бъде съден на първия ден на Велики пости.