Три сестри, три кралици

— Те оспорват регентството, което те изпрати в изгнание и те направи непозната за сина ти — казва той. — Регентството, от което трябваше да измоля помилване, преди да ми позволят да се върна във владенията си.

— Трябва да имаме мир — повтарям.

— Не и при всякакви условия — казва съпругът ми. — Иска ми се да бях с тях.

— Дьо ла Басти смяташе, че може да тръгнеш с него! — възкликвам.

Ард се засмива.

— Не, не е, казал е това, просто за да те смути. Той знае, и аз знам, че няма да има мир за тази страна, докато начело на нея не застанеш ти, вдовстващата кралица, от името на твоя син, краля. Знае, че не бих се сражавал за регентство, оглавявано от него или другия французин. Аз съм за кралицата и Англия.

— Какво е това? — питам, сепвайки се, когато чувам как веригите на решетката на крепостната врата издрънчават, а макарата изскърцва, когато повдигат портата. — Той върна ли се най-сетне?

Заедно слизаме до вратата на замъка, очаквайки да видим как пристигат Дьо Ла Басти и охраната му. Вместо това виждаме половин дузина мъже с неговото знаме. Носят го наведено, като в траур, сякаш някой е умрял.

— Какво има? — питам настойчиво, а Ард слиза при капитана на стражата и заговаря бързо с него. Когато се обръща отново към мен, лицето му в потрепващата светлина на факлите е възбудено.

— Дьо ла Басти е сразен. Джордж Хюм се е измъкнал — казва той кратко.

— Елате и ми докладвайте веднага — казвам на капитана на гвардията. — И доведете всичките си хора. Не бива да разговарят с никого. Трябва да кажат първо на мен. — Обръщам се, влизам в замъка и чакам до голямото каменно огнище в залата за аудиенции на Дьо ла Басти, докато гвардейците влизат бавно и застават заедно.

Капитанът заговаря от името на всички:

— Беше засада — казва бавно. — Кулата не беше обсадена. Беше лъжа, лъжлив ход, за да ни подмамят.

Зад него виждам как Ард слуша внимателно. Не личи да е потресен или смутен. Изглежда по-скоро така, сякаш слуша за успешното осъществяване на някакъв план, навярно дори негов собствен план.

— Защо? — питам. Но знам.

— Срещнахме се с Джордж Хюм и отряда му точно на север от Келсо и рицарят му нареди да влезе в града и да обясни действията си. Яздехме заедно, един до друг, но точно пред Лангтън нещата загрубяха. Хюм измъкна меча си, всичките му хора измъкнаха своите. Рицарят ни изкрещя да го последваме и да потеглим в галоп обратно към Дънс. Те ни преследваха по целия път. Не беше битка, беше капан, засада. Мислех, че милорд ще се измъкне. Беше се отправил към замъка си. Но там има една гъста част от гората, човек не може да види на повече от три фута зад гърба си, със скалист зъбер от едната страна и стръмен склон надолу към реката отляво — той се обръща към Арчибалд. — Знаете.

Ард кимва. Знае.

— Настигнаха ни там, изтикаха ни от пътеката, принудиха ни да слезем по хълма. При завоя на реката има тресавище. Отвърнахме на удара, но те разполагаха с предимството на терена, и на изненадата. Още се изсипаха от Дън спешени, криволичеха около дърветата, прескачаха повалени клони. Конете ни се опитваха да се измъкнат, много от тях паднаха, бяхме изтласкани надолу по хълма, а конят на негова светлост се прекатури през брега и падна в реката, Уайтадър. Дълбоко е. Повечето други коне също паднаха вътре. Беше хаос: затъване, викове и давещи се мъже.