Три сестри, три кралици
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #8
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Три сестри, три кралици». Краткое содержание книги:
Промъквам се надолу по леглото към него. Коленича, за да поставя устните си в основата на шията му, където усещам как пулсът му се забързва при допира на устата ми. Ръцете му покриват раменете ми, той ме притиска обратно към леглото. Поддавам се сънливо.
— Трябва да отидем на вечеря — напомням му. — Всички ще чакат.
— Нека чакат — казва той, и отмята чаршафа от мен.
Бавно, с наслада, той улавя в шепа един кичур от косата ми и ме целува по врата, точно под ухото. Оставям го да направи пътечка от целувки надолу по гърдите ми.
— Казаха ми, че рентите ми са у теб — казвам, разсеяна от прилива на наслада, който се надига отново в мен.
— Хмм, някои от тях — казва той. — Арендаторите нямат пари. По границите няма закон. Как може човек да събира ренти?
— Но разполагаш с някои от тях?
Той спира с нежното милване.
— Да — казва меко. — Разбира се. Никога не съм преставал да работя за теб, макар че те нямаше. Направих всичко по силите си да събера каквото ти дължат.
— Благодаря ти — казвам.
Той плъзва бедрото си към мен. Хващам китката му и го придърпвам към себе си. Панталоните му са от най-мека кожа, допирът им до голата ми кожа предизвиква тръпки на наслада.
— А в моите къщи ли живееше?
— Да, разбира се. Как иначе бих могъл да пазя земите ти и да събирам рентите ти?
Той развързва връзките на бричовете си и аз жадувам за докосването му. Измъквам връзките от дупките и го търся опипом.
— Сигурно са ти казали за Джанет Стюарт — предполага той, когато ръцете ми го намират, и аз издавам лека въздишка.
— Не повярвах нито дума — заявявам.
— Не е нищо — зарича ми се той. Близо е, внимателно прониква в мен; мога да почувствам как се разтапям от желание. — Само клюки. Вярвай в мен сега. Вярвай в това. Вярвай в нас.
С всяко нареждане надава лек тласък в мен и аз прошепвам:
— Да. Да. Да.
Замъкът Крейгмилар, Единбург
Шотландия, лятото на 1517 г.
Синът ми, кралят, е преместен от поразения от чума град в замъка Крейгмилар, само на един час южно от Единбург, където живее Антоан дьо ла Басти. Той казва, че може да отида там и да остана колкото искам, че трябва да виждам сина си безпрепятствено. Би било благоразумно от моя страна да напусна Единбург през това време на болести. Казвам, че Арчибалд също ще дойде, а Антоан извръща нагоре красивите си кафяви очи и ми се смее.
— Вие сте влюбена жена — казва той. — И отказвате да си вземете поука. Добре тогава, елате и доведете графа. Винаги се радвам да го видя, независимо за коя е женен днес.
Не обръщам внимание на нищо освен на поканата му, и двамата с Ард потегляме с подаръците за Джеймс още на другата сутрин.
Замъкът е построен във френски стил, с красива вътрешна стена.
— Замък играчка — казва Арчибалд с унищожителен тон. — За мним рицар.
— Не всеки замък може да бъде като Танталън със Северно море вместо крепостен ров — казвам закачливо.
Влизаме през каменната арка, от двете страни на която стоят на пост стражи. Красиво издокарани са. Виждам нови порти на входа и лъскави нови панти. Дьо ла Басти приема много сериозно задълженията си като настойник на Джеймс.
Той е там, за да ни посрещне на вратата на замъка, и лично идва да ми помогне да сляза от седлото. Ард скача долу като момче, за да застане първи до мен; но аз не забелязвам нито един от тях — нито красивия французин, нито ослепителния шотландец, — защото на прага е Дейви Линдзи, когото не съм виждала от две години, а до него стои малкото ми момче, петгодишният Джеймс.
— О, Джеймс — изричам. — Момчето ми, синко.
В мига, в който го виждам, мисълта за загубата на по-малкия му брат, Александър, ме връхлита отново, и едва се възпирам да надам вопъл. Не искам да го разстройвам със сълзите си, затова прехапвам устна и тръгвам внимателно към него, сякаш приближавам към малък сокол, сокол, който може да се отдръпне уплашено от мен. Той вдига поглед към мен, очите му са будни и тъмни като на млад сокол.
— Почитаема майко? — пита с ясния си глас на малко момче.
Виждам, че не е сигурен коя съм. Казали са му, че ще дойда, но той не ме помни, пък и сигурно съм много променена и не приличам на жената, която го целуна за довиждане и се закле, че скоро ще дойде за него. Тогава бяхме в ужасна опасност, аз бях бременна, и го оставих, сигурна, че короната му и потеклото му ще го опазят, докато името и поведението на Арчибалд щяха да го изложат на опасност. Оставих сина си от любов към съпруга си, и дори сега не зная дали постъпих правилно.
Коленича, така че двамата да сме лице в лице.
— Аз съм майка ти — прошепвам. — Обичам те много. Липсваше ми всеки ден. Молех се за теб всяка нощ. Копнеех… — отново се налага да преглътна едно ридание, — копнеех да бъда с теб.