Сянката на планината

— То това не е чак толкова интересно — отвърна той.

— Защо не оставиш на нас да преценим? — предложи Карла.

— Ами отначало водех разговори — заобяснява той, докато миеше чаша, — задавах

въпроси: „В командировка ли сте? Имате ли деца? Защо смятате, че жена ви не ви разбира?"

Но след време започнах да свеждам моето участие в разговора до малки парченца истина. На

барманите никога не им се полагат повече от една-две реплики. Боя се, че такова е правилото

за този вид разказ. Отегчавам ли ви?

— Не — отвърнахме в един глас.

— Затова вече не си говоря с хората. Тази вечер правя изключение, защото смяната ми

свърши, а и ми харесвате. Харесах ви още щом влязохте. А когато нещо ми харесва, никога не

се лъжа в него.

— Хубава дарба имаш — усмихна се Карла. — Та, кажи за остроумията.

— Повечето пъти подкастрям дървото на разговора. Всичко е като бонзай. Вече само

пускам духовитости. И така е по-добре, с малки късчета истина. Тя, истината, е като код.

Когато хората го разгадаят, вратата се отключва.

— Рандъл — каза Карла, очите й блестяха като цветно стъкло, — ако престанеш да

говориш, никога повече не бих стъпила в твоя бар. Още едно, ако обичаш.

Той наля две нови чаши шампанско и още една голяма чаша сода.

— Заместникът ми още не е дошъл, но моята смяна официално приключи преди

половин час, затова бих искал да се чукна с вас. — Той подаде шампанското на Карла, а

содата — на мен. — Дано думите никога не ви изневеряват.

— Не мога да пия за това, защото думите не са способни на изневяра — бързо възрази

тя. — Това е първият ни тост с Шантарам, който споделяме от две години насам, Рандъл, и

мисля, че тази среща е съдбовна. Хайде да вдигнем чаши за нас тримата.

Посегнах да се чукна с тях, но тя се отдръпна.

— Не! Да се чукнеш с вода носи лош късмет!

— О, я стига!

— Сериозно!

— Нали се шегуваш?

— Само защото не вярваш в тези неща, не значи, че трябва да се отнасяш лековато към

тях. Още лош късмет ли искаш?

— Тук ме хвана.

— Винаги те хващам.

Нов клиент, дошъл на бара, бутна Карла, тя се блъсна в мен и чашите ни се чукнаха със

звън.

— Май в края на краищата се чукнахме — казах.

Тя се втренчи с мен изпод свъсените си вежди, но после пак се усмихна.

— Добре — каза тя. — Сега ти вдигни наздравица, но без да отпиваш от водата. Това би

трябвало да ни предпази.

— За зелените очи — дано винаги да са под закрила.

— За това аз несъмнено ще пия! — възкликна Рандъл и отпи от шампанското.

— За зелените царици — каза тя и ме заслепи с усмивка. Вдигна чашата си, отпи малка

глътка и се взря в мен. Сега беше пиковият момент; и двамата го разбирахме. Бе съвършен.

— Лин! — провикна се Винсън, като се блъсна в мен и ме плясна по гърба с дългата си