Сянката на планината

— Точно за теб се опитвах да говоря и аз.

— Не, нищо подобно. Говореше за себе си и за Карла. Добре, разбирам. Но това не

засяга вас, а мен.

— Кое „това"?

— Този разговор.

— Но започнах ли аз този разговор?

— Не, аз го започнах — намръщи се тя.

— А аз бях ли там?

— По същество: не можеш да обичаш двама души, Лин. Не и истински. Никой не може.

Тя не може, ти също. Това го разбирам. Наистина! Но колкото да е тъжно и романтично, и

смахнато, и вълнуващо, и прекрасно, то няма значение. Това не засяга теб или нея. Сега е мой

ред. Това засяга мен. Сега пред микрофона заставам аз, Лин.

— Кое засяга теб? — Всичко засяга мен.

— Смяташ ли, че можеш да започнеш този разговор отначало? Тя ме погледна право в

очите — предизвикваше ме да не отмествам поглед.

— Виж, жените имат нужда да са наясно — много е просто.

— Това го разбрах.

— И след като са вече наясно, те могат да се справят с всичко.

— Да се справят… с какво?

— Стига си се самоизмъчвал, Лин. Много си добър в самоизмъчването. Можеш да

спечелиш награда, ако раздаваха награди за самоизмъчване, и дори може да се каже, че аз

обичам тази твоя черта, но в момента не ни е нужна. Тази вечер късам с теб и исках да

поговорим за това, защото смятах, че е редно да знаеш защо.

— Аз… да… разбира се. Какво?

— Наистина мисля, че е редно да знаеш.

— Може ли да се престоря, че знам?

— Стига шеги, Лин.

— Не се шегувам, просто съм объркан.

— Добре. Ето как стоят нещата — не искам повече да се обяснявам за теб.

— Да се обясняваш за мен на приятелите си или на моите врагове?

— Въобще не ми пука кой какво разправя за теб — заяви тя и прогори със син пламък

очите ми. — И няма да слушам. Знаеш това. Причината твоите занимания да не ми харесват,

е, че ти ги харесваш.

— Лиса…

— Обичаш да държиш в чекмеджето два пистолета, шест фалшиви паспорта и шест вида

валута. И няма защо да твърдиш, че го правиш да оцелееш. По-умен си. И аз съм по-умна.

Работата е там, че ти обичаш това. И то много. А аз повече не искам да се мъча да си го

обяснявам. Такъв не те харесвам. И не мога да те харесвам такъв. И няма да те харесам такъв.

Съжалявам.

Човек сам си е затвор. Трябваше да й кажа, че съм напуснал Компанията на Санджай и

набегът към Шри Ланка е моят билет за вкъщи. С една крачка се бях отдалечил от себе си

такъв, какъвто тя не ме харесваше. Това нямаше да промени решението й, но имаше право да

знае. Човек сам си е затвор. Не проговорих.

— Карла харесва това в теб — продължи тя най-спокойно. — Мисля, че тя те харесва

такъв даже повече, отколкото ти самият се харесваш.

— Къде се отнесе, Лиса? Тя избухна в смях.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Стига вече с това кой какво искал да знае.