Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
Той се успокои и издиша шумно.
— Леле! Страшно ми подпали фитила, Лин. Исусе Христе! Помислих си, че…
— Слушай, най-доброто, което можеш да направиш за нея точно сега, е да й кажеш, че
приятелят й не се е самоубил. Тя чувства вина, но няма нищо общо. Дрогата е била твърде
силна. Три хлапета са умрели същата седмица. Опитай. Погрижи се тя да го разбере и да си
прочисти съзнанието.
— Благодаря ти — каза той. — Ей, извинявай, че така накриво те разбрах…
— Аз съм си виновен. Много грижи ми се натрупаха. Да си виждал някъде Лиса?
— Когато последно я видях, беше с онзи художник, високия, с пригладената назад коса.
— Благодаря. Той е един от партньорите й в галерията. Ако не успея да я намеря, ще се
прибера вкъщи. Ако видиш нея или художника, моля те да им кажеш. Всичко хубаво.
— Чакай! — Винсън ми протегна ръка. — Благодаря ти. Благодаря! Тоест… Ще се
грижа за Ранвей. Тоест…
— Всичко е наред — казах и му стиснах ръката. Усмихвах му се, харесвах го, желаех му
щастие, на момичето също. И всъщност стига да са щастливи, не ме интересуваше дали
някога ще ги видя пак. — Всичко е наред.
Миниатюрни урагани от смеещи се и пиещи хора вилнееха във всяка стая. Вървях от
вихър на вихър и търсех Лиса. От доста време никой не я беше виждал на партито. Накрая се
насочих към вратата.
Карла танцуваше с Ранвей. Загледах я: бедрата й бяха морето, очите й — музиката на
флейтата, ръцете й — кобра. Карла.
ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ВРАТИТЕ НА АСАНСЬОРА СЕ ОТВОРИХА и оттам излязоха Джордж Скорпиона, Навин
Адеър и Дивя Девнани.
— Лин! — извика Навин. — Къде тръгна бе, човек? Купонът тъкмо започва!
— Скапан съм. — Влязох в асансьора и сложих пръст на копчето, за да задържа вратите
отворени. — Само може ли да ми отделиш минута?
— О, моля ти се, ела с нас! — възкликна Скорпиона. — Искам да ми разкажеш за оная
престрелка в „При Леополд". Никой нищо не казва, а си умирам да разбера какво е станало!
— Друг път, Скорп.
— Добре, тогава аз ще сляза до долу с теб — каза Навин и издърпа и останалите със
себе си в асансьора.
Вратите се плъзнаха и ни оставиха сами с отраженията ни по огледалните стени.
— Едно много хубаво американско момиче с руса коса и кафяви очи чакаше горе — каза
Дивя. Видяхте ли се?
— Едно много хубаво момиче ме чака у дома — казах.
— Но това момиче…
— Дивя, достатъчно! — отрязах я грубо аз.
— Стига с тая галантност де, копеле — каза сухо Дивя, — на жените направо им се
подкосяват краката.
— Извинявай, имах тежък…
— Аз ще се срещна с американката с кафявите очи! — възкликна весело Скорпиона.
Обърнахме се и го изгледахме.
— Тоест… Щом като Лин няма да е на купона, така де, и…
— Я как си се изтупал, Джордж — отбелязах.
Въздългата му коса беше събрана в конска опашка. Носеше жълта риза, нови джинси, колан със сребърна тока и каубойски ботуши. Пръстенът на средния му пръст изобразяваше
гръцки шлем от злато, лъснал в центъра на квадрат от оникс.
— Прекалил ли съм? — попита той, като набързо се огледа в огледалната стена. —
Идеята беше на Дива. Тя каза…
— Добре е — казах. — Изглеждаш за милиони. Браво на теб, Дивя.
— По-точно за трийсет и пет милиона долара — отвърна Дивя. — И всички ми казват
Дива, забрави ли? Кълна се, че ако пак ме наречеш Дивя, ще ти забия един право в топките.
Достатъчно ниска и достатъчно гадна съм да го направя.
— Това не е хипербола — заяви Навин.
— Добре, оттук нататък си Дива.
Погледнах надолу към гордото й красиво лице. Беше ниска на ръст и носеше високи
токчета толкова често, че бе придобила леко приведена напред стойка и стъпваше на пръсти
— походката на леопард, дебнещ плячка. Харесваше ми, но просто исках да се прибера.
Вратите се отвориха към фоайето и аз побързах да изляза.
— Явно не можем да те изкушим — каза Навин.
— Не и тази вечер.
Придърпах го към себе си и пошепнах:
— Оная случка в „При Леополд"… Радвам се, че беше там, Навин.
— Като решиш да им го върнеш, разчитай на мен — отвърна той също тъй тихо.
— Непременно. Слушай, ако Дидие те помоли за помощ, направи ми това добро. Той ще
пази Лиса, докато ме няма.
— Заминаваш ли?
— Горе-долу за седмица. Ще се свържа с теб, като се върна.