Сянката на планината

— И аз! Дидие, може ли за секунда?

— Разбира се.

Оставих Карла с Близнака и последвах Дидие обратно в коридора. Минахме през

гъмжилото, като стъпвахме по късчетата свободен килим и си пробивахме път през

преливащите се групи от хора, които пушеха, пиеха и се смееха до припадък.

Дидие отключи вратата на един съседен апартаменти и ме въведе вътре.

— Някои от тия купонджии не знаят граници — каза той и завъртя ключа зад себе си.

Дневната бе добре обзаведена, но непокътната. На писалището имаше поднос с бутилка

бренди и две чаши. Дидие повдигна бутилката към мен.

— Не, благодаря, но ще изпуша един джойнт с теб, ако ти се намира.

— Лин! — ахна той. — Та сещаш ли се някога на Дидие да не му се намира?

Той си наля един пръст бренди, избра тънък джойнт от излъсканата си пиринчена

табакера, запали го и ми го подаде. Докато дърпах, вдигна тост с чашата.

— За преживените битки — каза и отпи.

— Как е Лиса?

— Много е добре. Щастлива е, мисля.

— Къде е сега?

— Беше отседнала у нас допреди няколко часа — отвърна той и допи брендито. — Каза, че се връща във вашия апартамент.

— Колко са зле нещата, след като заминахме с Абдула?

— Ами аз лично не бих ходил известно време в „При Леополд", дори с моята репутация.

Мислите ми се върнаха към сбиването в „При Леополд" и Конканън, забиващ оловната

тежест в поваления главен келнер сикх.

— Пребиха Дирендра. Той е свестен човек. Как е той?

— Съвзема се. Без него в „При Леополд" не е същото, но трябва да продължим напред.

— Друг пострада ли?

— Няколко души — въздъхна той.

— А ченгетата?

— Дилип Светкавицата задържа всички свидетели, които имаха пари, мен включително, и ни глоби всичките.

— А на улицата?

— Доколкото знам, никой не говори за случилото се. Още след първия ден темата замря

във вестниците. Мисля, че… Карла е използвала влиянието си върху Ранджит, за да потули

историята, както се казва. А тези, дето не ги е страх от Компанията на Санджай, ги е страх

от „Скорпионите". Сега е тихо, обаче е струвало много пари на Санджай, сигурен съм. Много

хора се изпикаха върху огъня.

— Съжалявам, че те въвлякоха в това, Дидие. И то в „При Леополд". На свещена земя.

— Дидие никога не го въвличат, дори да е в безсъзнание! — изфуча той. — Той крачи

свободно или го транспортират.

— И все пак…

— Един мой приятел американец казва за такива случаи: „Пълна каша, но не сме я

забъркали ние." Да, пълна каша е, но стана заради Конканън. Въпросът е ние какво ще

предприемем?

— Да ти хрумва нещо?

— Първоначалният ми импулс е, че трябва да го убием.

— Дидие, обичам те.

— И аз те обичам, Лин. Значи ще го убием, нали?

— Не, няма. Утре заминавам. Няма да ме има една седмица, може би ден-два повече, а

после, като се върна, ще се оправим някак с това. Ще трябва да намерим начин, без да