Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Тик.
— Ей, Скорпион! — заговорих аз по-високо, когато Навин се върна при Дива. —
Внимавай с момичетата.
— За русата с кафявите очи ли говориш?
— За всички.
Вратите се затвориха и асансьорът ги понесе обратно към партито в пентхауса.
Отидох при мотора, дадох бакшиш на охраната и потеглих в проливния дъжд.
Утешителен, пречистващ, прохладен от близостта на морето, пороят ме следваше, докато изминавах два пъти „Марин Драйв", преди да завия и да се отправя към дома.
Тогава не знаех, но този дъжд — с капки, огромни като цветя — бе последният
проливен дъжд от бомбайския сезон на мусоните. Пороите, които бяха заливали улиците на
града и подир които на всяко парче прашна земя избуяваха бурени, отминаха на юг към
Мадрас, преди бавно да се понесат над морето към Шри Ланка и към големия океан, който
ги беше родил.
Прескачах стъпалата по две наведнъж и се втурнах в апартамента, разнасяйки вода по
изпъстрения със сребристи точици мрамор на пода в антрето. Лиса я нямаше.
Събух се и съблякох подгизналите си от дъжда дрехи, промих раните по лицето си с
антисептик, пъхнах се под душа и студената струя заплющя по гърба ми, бич за покаялия се
буржоа.
Облякох се и тъкмо се канех да си направя кафе, когато дойде Лиса.
— Лин! Къде се дяна, по дяволите? Добре ли си? Господи, дай да ти видя лицето!
— Добре съм. Ти как си? Всичко наред ли беше?
— Гордееш ли се със себе си?
— Какво?
Тя ме блъсна с две ръце в гърдите, после награби една метална ваза и я запокити по мен.
Приклекнах и вазата се вряза в секцията на стената, от която по пода се разпиляха предмети.
— Да се прибереш пак смлян от бой!
— Аз…
— Улични гангстерски войни! За Бога, порасни най-сетне!
— Не беше…
— Да стреляш по хора в „При Леополд"! Абсолютен задник!
— Не съм стрелял…
— Да избягаш в планината с Карла!
— Добре, добре, значи заради това било!
— Много ясно! — кресна тя и запрати един пепелник по секцията.
Изведнъж се разплака, после също тъй изведнъж плачът й секна и тя седна на
кушетката, свила длани в скута си. — Вече се успокоих — каза. — Добре…
— Спокойна съм.
— Добре.
— Не е заради теб — каза тя.
— Така е.
— Не, наистина.
— Лиса, та аз дори не знаех, че тя е там. Но щом спомена Карла, има нещо…
— О, Лин! — извика тя, посочвайки разпръснатите по пода предмети. — Виж какво
стана със сабята! Толкова съжалявам! Не беше нарочно!
Едно от падналите неща бе сабята на Кадербай — сабята, която трябваше да бъде
завещана на Тарик, момчето крал, неговия племенник и наследник. Сабята се беше счупила.
Дръжката се бе откършила от острието. Лежеше строшена на две до ножницата.
Вдигнах я, удивен от странната крехкост на оръжието, оцеляло в битките по време на
афганските войни срещу британците.
— Може ли да се поправи? — попита тревожно тя.
— Като се върна, тогава — отвърнах решително и прибрах парчетата на сабята в
шкафа. — Утре заминавам за Шри Ланка, Лиса.
— Лин… Недей.
Отидох в банята и взех още един студен душ, за да се успокоя. Лиса също се изкъпа, после дойде при мен, докато се бършех с хавлията. Наведох се към огледалото и сложих
лепенка върху грозната рана, оставена от кожената палка на Конканън на бузата ми.
Тя заговори: предупреждаваше ме за опасностите в Шри Ланка, разказваше ми какво е
чела във вестника — вестника на Ранджит, обясняваше ми, че не съм длъжен да заминавам и
че нищо, нищо, нищо не дължа на Съвета на Санджай.
Когато приключи, аз я помолих да напусне Бомбай за известно време, разказах й всичко, което знаех за случилото се в „При Леополд", и я предупредих, че нещата няма да станат по-
добре, докато не постигна някакво споразумение с Конканън.
— Стига вече ужаси — каза тя най-накрая. — Сега мой ред ли е? Облегнах се върху купа
възглавници на леглото. Тя се бе подпряла на касата на вратата, скръстила ръце на корема си.
— Добре, Лиса, ти си наред.
— Щом не мога да те спра да заминеш, време е да поговорим за други неща.
— Всъщност…
— Жените искат да са наясно — побърза да ме прекъсне тя. — Ти си писател. Би
трябвало да го знаеш.
— Жените искат да са наясно… за какво? Тя дойде при мен на леглото.
— За всичко. — Положи ръка на бедрото ми. — За всичко, което ти никога не ми