Истината за случая Хари Куебърт

- А за изчезването на Лутър? - попитах аз. - Говорихте ли със Стърн?

- Спокойно, писателче, най-хубавото съм го оставил за накрая. Без да иска, Силфорд го накара да се разприказва. Беше потресен и за миг изгуби адвокатските си рефлекси. Взе да повтаря: „Но, Елай, обясни ми! Защо никога нищо не си ми казал? Защо си мълчал толкова години?“. Въпросният Елай, доста притеснен, както можете да се досетите, отвърна: „Мълчах, мълчах, но не съм забравил! Пазих този портрет трийсет и три години! Всеки ден ходех в ателието, сядах на канапето и я гледах. Трябваше да издържам на погледа й, на присъствието й. Тя ме гледаше втренчено, с призрачен поглед. Това беше наказанието ми!“.

Тогава, разбира се, Гахалоуд попитал Стърн за какво наказание говори.

- Наказанието за това, че я бях мъничко убил! - извикал Стърн. -Мисля, че като оставих Лутър да я рисува гола, събудих у него ужасяващи демони. Аз... аз бях казал на малката да позира гола за Лутър и по този начин бях създал между двамата нещо като връзка. Мисля, че съм може би непряко отговорен за смъртта на това мило момиче!

- Какво точно стана, господин Стърн?

Отначало Стърн замълчал. Колебаел се, явно неспособен да реши дали трябва да разкаже всичко, каквото знае. Накрая проговорил.

- Бързо осъзнах, че Лутър е лудо влюбен в Нола и че иска да разбере защо тя е лудо влюбена в Хари. Това го поболяваше. Бе напълно обсебен от Куебърт, дотолкова, че взе да се крие в гората около къщата в Гуз Коув, за да го шпионира. Виждах, че все по-често ходи в Орора, знаех, че понякога прекарва там цял ден. Имах чувството, че губя контрол над ситуацията, затова веднъж го проследих. Колата му бе паркирана в гората близо до Гуз Коув. Оставих моята малко по-навътре, така че да не се вижда от пътя, и огледах гората. Тогава го забелязах наблюдаваше къщата, скрит зад храсталаците. Не ме видя и аз не му се показах, но исках да му дам урок, та сърцето да му падне в петите. Реших да се появя в Гуз Коув, сякаш съм дошъл на гости на Хари. Така че се върнах на път № 1 и най-невинно минах по отклонението за Гуз Коув. Насочих се право към терасата, като вдигах шум. Развиках се: „Привет, Хари! Привет, Хари!“, за да съм сигурен, че Лутър ще ме чуе. Хари трябва да ме е взел за луд, спомням си впрочем, че и той ревеше като звяр. Излъгах го, че съм оставил колата си в Орора, и му предложих да ме закара до града и да обядваме заедно. За щастие, той прие и тръгнахме. Казах си, че така Лутър ще има време да се измъкне и ще се отърве само с един хубав страх. Отидохме да обядваме в „Кларкс“. Там Хари Куебърт ми разказа, че предишния ден призори Лутър го закарал от Орора в Гуз Коув, след като кракът му се схванал, докато тичал. Попита ме какво е правел Лутър в Орора толкова рано. Смених темата, но бях много разтревожен - това трябваше да се прекрати. Вечерта наредих на Лутър да не ходи повече в Орора, казах му, че ще има неприятности, ако продължава. Ала той въпреки всичко продължи. Тогава, седмица или две по-късно, му заявих, че не искам вече да рисува Нола. Имахме ужасна разправия. Това беше в един петък, на двайсет и девети август седемдесет и пета година. Каза ми, че в такъв случай не може повече да работи за мен, и си тръгна, като тресна вратата. Мислех, че се е поддал на емоциите си и че ще се върне. На другия ден, онзи прословут трийсети август, излязох много рано, имах някои лични срещи, но когато привечер се върнах и установих, че Лутър все още не се е прибрал, усетих да ме обзема странно предчувствие. Тръгнах да го търся. Поех по пътя към Орора, трябва да беше към двайсет часа. Докато пътувах, ме задмина колона от полицейски коли. Като стигнах в града, видях, че там цари ужасно вълнение - разправяха, че Нола е изчезнала. Попитах за адреса на Келерганови, въпреки че бе достатъчно да карам след потока от любопитни и от линейки. Останах за малко пред къщата, сред зяпачите, на мястото, където живееше това мило момиче, малка, излъчваща спокойствие постройка, облицована с бели дъски, с люлка, закачена на една дебела череша. Прибрах се в Конкорд посред нощ и отидох в стаята на Лутър да видя дали не е там, но разбира се, нямаше никой. Само Нола ме гледаше от портрета. Портретът бе завършен, да, завършен бе. Взех го и го окачих в ателието. Там си и остана. Цяла нощ чаках Лутър, напразно. На другия ден ми се обади баща му и той го търсеше. Отвърнах му, че синът му си е тръгнал предишния ден, без да навлизам в подробности. На никого нищо не казах. Замълчах си. Защото, ако посочех Лутър за виновник за отвличането на Нола Келерган, щеше да е все едно и аз да съм малко виновен. В продължение на три седмици всеки ден ходех да търся Лутър. Докато баща му не ми съобщи, че се е убил в пътнотранспортно произшествие.