Истината за случая Хари Куебърт

- Това е моята цена - каза той сухо. - Позираш гола и Куебърт задържа къщата.

Тя кимна.

- Ще го направя, господин Стърн. Ще направя каквото искате. От този момент нататък съм ваша.

*

Трийсет и три години след тази сцена, измъчван от угризения и сякаш за да изкупи вината си, Стърн бе завел Гахалоуд на терасата на къщата, точно там, където по молба на шофьора си бе изискал от Нола да позира гола, ако желае любовта на живота й да остане в града.

- Ето - завършил той. - Ето как Нола навлезе в живота ми. На другия ден след идването й се опитах да се свържа с Куебърт, за да му кажа, че може да остане в Гуз Коув, но не успях да го намеря. В продължение на седмица бе неоткриваем. Дори изпратих Лутър до къщата. Накрая шофьорът ми го хвана точно когато се готвел да напусне Орора.

След това Гахалоуд попитал:

- Но тази молба на Нола не ви ли се стори странна? Или фактът, че петнайсетгодишно момиче има връзка с мъж на повече от трийсет години и идва да ви моли да му направите услуга?

- Знаете ли, сержант, тя толкова хубаво говореше за любовта... Толкова хубаво... Самият аз не бих могъл да намеря такива думи. Освен това аз обичах мъжете. Знаете ли как гледаха на хомосексуалността по онова време? Впрочем и сега... Доказателството е, че все още се крия. Дотолкова, че когато Голдман разправя, че съм стар садист, и намеква, че съм злоупотребил с Нола, не смея да му възразя. Изпращам адвокатите си, завеждам дело, опитвам се да издействам забраната на книгата. А достатъчно е да кажа на Америка, че съм на другия бряг. Но нашите съграждани са все още много благопристойни, а аз трябва да си пазя репутацията.

Гахалоуд се върнал на темата на разговора.

- Как се изпълняваше уговорката ви с Нола?

- Лутър отиваше да я вземе от Орора. Казах му, че не искам нищо да знам за тази история. Настоявах да кара собствената си кола, един син мустанг, не черния служебен линкълн. Щом тръгнеше за Орора, отпращах цялата прислуга. Не исках никой да е вкъщи. Срамувах се. Не исках и сеансите да протичат на верандата, която обикновено служеше за ателие на Лутър - страх ме беше някой да не ги изненада. Така че той настаняваше Нола в малкия салон до кабинета ми. Поздравявах я, когато дойдеше и когато си тръгваше. Това беше условието, което бях поставил на Лутър - държах да съм сигурен, че всичко е наред. Или поне доколкото е възможно. Спомням си, че първия път тя седеше на канапе, покрито с бял чаршаф. Беше вече гола, уплашена, трепереше, явно се чувстваше неудобно. Стиснах й ръката - беше ледена. Никога не оставах в стаята, но винаги бях наблизо, за да съм сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. Впоследствие дори скрих един микрофон в стаята. Включвах го и можех да чуя какво става.

- И?

- И нищо. Лутър не произнасяше и дума. Поначало беше мълчаливец, заради счупената си челюст. Рисуваше я. Това е всичко.

- Значи, не я е докоснал?

- Никога! Казвам ви, не бих го търпял.