Истината за случая Хари Куебърт

Книгата ми напредваше. Прекараните в писане часове малко по малко приемаха материална форма и аз отново започнах да изпитвам неописуемото чувство, което смятах за завинаги изгубено. Сякаш най-после преоткривах някакъв витален смисъл, заради чието отсъствие бях функционирал погрешно; сякаш някой бе натиснал копче в мозъка ми и внезапно го бе включил. Сякаш отново се раждах. Ето това усещат писателите.

Дните ми започваха преди зазоряване. Отивах да тичам, прекосявах Конкорд от единия до другия край със слушалки в ушите -слушах музика от минидисковете, с които се бях запасил. После се връщах в хотелската си стая, поръчвах си цял литър кафе и се хващах на работа. Отново можех да разчитам на помощта на Дениз, която си взех от „Шмид и Хансън“ и която отново заработи в офиса ми на Пето Авеню. Изпращах й страници по електронната поща и тя нанасяше необходимите корекции. Когато завършвахме някоя глава, препращах я на Дъглас за мнение. Забавно беше да се гледа колко се бе запалил по тази книга. Знаех, че седи залепен за компютъра си и чака главите ми. Не пропускаше и да ми припомни, че срокът наближава, като ми повтаряше: „Загубени сме, ако не свършим навреме!“. Казваше „сме“, при положение че той лично не рискуваше нищо, просто се чувстваше не по-малко от мен въвлечен във всичко това.

Мисля, че Дъглас понасяше и много натиск от страна на Барнаски и че се опитваше да ме предпази - Барнаски се боеше, че няма да успея да завърша книгата в срок без чужда помощ. Вече няколко пъти ми бе телефонирал, за да ми го каже открито.

- Трябва да вземете писатели призраци да ви допишат книгата -заяви ми той, - иначе никога няма да смогнете. Имам екипи, на които това им е работата. Давате им насоките и те пишат вместо вас.

- За нищо на света - отговорих. Отговорността за тази книга е моя. Никой няма да я напише вместо мен.

- О, Голдман, ставате непоносим с вашия морал и с благородните си чувства. Днес всеки, който пише, прибягва до услугите на някой друг. X. например никога не отказва да работи с екипите ми.

- X. не пише сам книгите си?

Той издаде характерното си глупаво хихикане.

- Разбира се, че не! Как би могъл да издържи на този ритъм? Читателите не искат да знаят как X. пише книгите си, нито дори кой му ги пише. Читателите искат само всяка година в началото на лятото да имат книга от X. за отпуска си. И ние им я предоставяме. Това се нарича търговски усет.

- Това се нарича измама - казах аз.

- Измама... Ама вие, Голдман, от всичко правите трагедия.

Дадох му да разбере, че не може и дума да става някой друг да ми пише книгата. Тогава той изгуби търпение и стана груб.

- Голдман, струва ми се, че ви плащам един милион долара за тъпата ви книга. Така че бих искал да бъдете малко по-сговорчив. Ако реша, че се нуждаете от моите писатели, ще ги използвате, дявол да го вземе!

- Спокойно, Рой, ще имате книгата в срок. Стига да спрете да прекъсвате работата ми, като непрестанно ми телефонирате.

Тогава вече Барнаски стана ужасяващо груб.

- Голдман, мамка му, надявам се, съзнавате, че за тази книга съм си заложил топките. Моите топки! Заложил съм ги! Вкарал съм огромни пари и рискувам да изгубя доверието на читателите в една от най-големите издателски къщи в страната. Така че, ако се случи някоя издънка, ако няма книга заради капризите ви или заради някакви други лайна и затъна, да знаете, че ще ви повлека със себе си! И то в най-дълбокото!