Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

„Изричаме лъжи, когато сме уплашени“, каза Моргенес.

Старецът извади от джоба си камък и го метна в рова. Вълничките проблеснаха под слънчевата светлина, докато камъкът изчезваше.

„Уплашени от това, което не знаем, уплашени какво ще си помислят другите, уплашени какво ще узнаят за нас. Но с всяка изречена лъжа онова, от което се боим, става още по-силно“.

Саймън се огледа. Слънцето потъваше зад западната стена на двореца, а Кулата на Зеления ангел беше черно шило с ясни контури. Знаеше, че е сън. Моргенес му беше казал това много отдавна, но тогава се намираха в покоите на доктора, наведени над една прашна книга, а не сред посърващия следобед. А и Моргенес беше мъртъв отдавна. Това беше сън — и нищо повече.

„Всъщност това е магия — може би най-могъщата от всички — продължи Моргенес. — Изучи я, ако искаш да проумееш силата, млади Саймън. Не си пълни главата с бръщолевения за предсказания и заклинания. Проумей как лъжата ни формира, формира цели кралства“.

„Но това не е магия — запротестира Саймън, въвлечен в спора мимо волята си. — Това не прави нищо. Истинската магия ти позволява… не знам. Да летиш. Да превърнеш в чували злато куп репи. Както в приказките“.

„Но самите приказки често са лъжи, Саймън. Лошите наистина са“. Докторът изчисти очилата си с широките ръкави на мантията си. „Добрите приказки ще ти кажат, че да се изправиш срещу лъжата е най-големият от всички ужаси. И няма нито един талисман или магически меч, които да са дори на половината мощно оръжие като истината“.

Саймън се обърна да погледне бавно разпръсващите се вълнички. Беше великолепно отново да са заедно и да разговарят с Моргенес, дори и само насън.

„Да не би да искаш да кажеш, че ако река на огромен дракон като онзи, който убил крал Джон: „Ти си един отвратителен дракон“, това ще е по-добре, отколкото да отсека главата му с меч?“

Гласът на Моргенес беше станал по-слаб.

„Ако си се преструвал, че не е дракон, тогава да, така би било най-правилно да постъпиш. Но има още нещо, Саймън. Трябва да проникнеш още по-дълбоко“.

„По-дълбоко ли? — Саймън се извърна, вече истински ядосан. — Бях дълбоко под земята, докторе. Оцелях и се измъкнах. Какво искаш да кажеш?“

Моргенес беше започнал… да се променя. Кожата му беше станала като от хартия, а бялата му коса беше пълна с листа. Пред погледа на Саймън пръстите на стареца започнаха да се издължават, превръщаха се в тънки клонки, които се разклоняваха още и още.

„Да, вече си разбрал — отвърна докторът. Докато говореше, чертите му започнаха да изчезват сред извивките върху бялата кора на дървото. — Но трябва да проникнеш още по-дълбоко. Има още много да проумееш. Отваряй си очите за ангела — тя ще ти покаже разни неща както под земята, така и високо над нея“.

„Моргенес!“

Гневът на Саймън се беше стопил. Приятелят му се променяше толкова бързо, че вече не беше останало почти нищо човешко от него, освен едва доловим намек във формата на ствола и неестественото потрепване на клоните на дървото.

„Не ме оставяй!“