Гаснещ зрак [bg]

— Ямите са пълни с трупове — промърмори Прок и посегна отново за виното, макар отдавна да беше изстинало. — Пленници, посечени от меча, завладян град, изгорен до основи, а онези, които ще умрат, ги карат да копаят собствените си гробове. Това е нещо системно.

Айвис го гледаше съсредоточено.

— Участвал си в плячкосването на Асатил далече на юг, нали?

Прок извърна очи.

— Махнах се от Легиона същия ден, командире.

Последва дълго мълчание, което може би не беше толкова дълго, колкото го почувства Сандалат. Беше видяла как нещо премина между Айвис и Прок. Не знаеше името Асатил, нито дори за завоюването му, но реакцията на хирурга я смрази.

Айвис бавно избута халбата си настрана, в странно преднамерен жест.

— Готос влязъл в центъра на града, където се били събрали управляващите колективно джагъти. Сред тях, разбира се, имало велики умове и мнозина от тях все още се придържали към идеала на цивилизацията. Но тогава Готос се качил на подиума на главния говорител. Започнал речта си и когато най-сетне свършил, бил посрещнат с тишина. На онзи ден цивилизацията на джагътите свършила. А в следващите дни Готос бил наречен Господаря на омразата.

— Значи с право е наречен така — подхвърли Ялад.

Айвис поклати глава.

— Явно не разбра, портален сержант. Омразата е заради истината в думите на Готос. Титлата е крайно горчива, но не съдържа жлъч за самия Готос. Лорд Драконъс изрично подчерта, че в Готос няма омраза към цивилизацията. Той просто посочил нейната обреченост — неизбежната загуба на първоначалната ѝ цел.

— Наречи я затвор, та макар само за да видиш решетките — цитира Прок.

Сорка се прокашля и продължи:

— Назови после всяка решетка и всичките в кръг събери.

— В името на приятелството — завърши Прок и този път погледна Сорка в очите.

— Една цивилизация расте, докато не умре — каза Айвис. — Дори без цел или покварена от целта, все пак расте. А от избуяващата ѝ сложност се ражда Хаосът, а в Хаоса лежи семето на собственото ѝ унищожение. — Размърда се, сякаш изведнъж притеснен, и добави: — Така каза лорд Драконъс. После станахме и отидохме до палатките, и се загледахме на север, където небето сияеше от огньовете на ордата джеларкани.

Сандалат потрепери и се изправи.

— Вече е много късно — каза извинително. — Боя се, че умът ми е твърде изморен да се бори с нюансите, които ражда този разговор.

Ялад стана и ѝ се поклони.

— Милейди, ще ви придружа до стаята ви и ще проверя стражите, поставени там.

— Благодаря, портален сержант.

Когато и другите се надигнаха, за да ѝ се поклонят, Сандалат улови погледа на Айвис и видя в него — неизмерима като че ли — само болка. Смутена, излезе заедно с Ялад до нея. Той говореше нещо, но тя не го слушаше.