Гаснещ зрак [bg]

— И аз — отвърна азатанаят. — Обикновено скърбят, когато някой от сродниците им умре. Има нещо неприятно в този въздух и силата му расте, колкото повече се приближаваме към Цитаделата на Драконите. Възможно е — продължи той, но вече към Аномандър, — нещо да е заразило целта на пътуването ни.

Първият син сви рамене.

— Всичките ти приказки за магия стигат до мен като думи за буря, чийто вятър не мога да усетя, нито да чуя. Това, което наричаш загадка, приемам с невежество. Все едно говориш на друг език.

— И все пак, Първи сине, ти видя действието ѝ, когато дойдох първия път да поставя каменната плоча на огнището за брат ти. А в онзи ден дадохме клетви, които обвързаха душите ни.

— Аа, чудех се кога веригите между нас ще започнат да те жулят, азатанай.

— Не усещам жулене, уверявам те, Аномандър Рейк. Но това пътуване в търсене на Андарист — ами, според моя усет за нещата виждам затварящ се кръг. Но само за мен. Ако ще говоря тук като твоя сянка, казвам, че сме се отклонили далече от нужната пътека.

— Съветваш ме да се върна бързо в Карканас.

— Ако Карканас ще изостри вниманието ти, Първи сине, върху най-неотложните нужди на владението ви, тогава да.

Лорд Аномандър спря и се обърна към Каладън.

— Тя се отвърна от мен, онази, която трябваше да повика своя Първи син. Превърнала е тъмнината в своя стена, в своя несменяема цитадела. Къде тогава е нейното внимание? Към децата ѝ? Явно го няма. Нека се отдава колкото иска на страстта си в прегръдките на любовника си — няма да застана между двамата. Но когато дръзва да ме помоли да сложа край на този конфликт и в същото време отказва призива на оръжие, какво трябва да направи един воин с това задължение? — Обърна се рязко и закрачи отново. — Засега ще обслужвам собствените си нужди, макар и само като нейно отражение.

— А тя ще забележи ли жеста ти, Първи сине?

— Когато идеята за интерес я споходи — отвърна с ръмжене Аномандър, — може да примига от смисъла му. Казано е — добави с по-горчив тон, — че тъмнината не заслепява, и все пак тя ме направи сляп като Кадаспала.

— Тя говори истината — каза Каладън. — Тъмнината не заслепява. А Кадаспала, боя се, е лошо сравнение, тъй като той ослепя от собствените си ръце. В името на скръбта пожертва красотата. А ти, Аномандър, вървиш в името на отмъщението. Ако не жертваш красотата, тогава нещо друго. И в двата случая раната е нанесена от самия пострадал.

— Както каза — отсече Аномандър, — Кадаспала е лошо сравнение.

— Какво би поискал от Майка Тъма?

— Ако ще е нашата богиня. Ако, всъщност, ще е моята майка, доколкото постът е почти вакантен. Трябва ли да изброявам очакванията? Остави преклонението — познавам я твърде добре. Дори ролята на майката ми е трудно да приема — не е чак толкова много години по-стара в края на краищата. Тъй че за какво ми остава да мисля?

— За трона.

— Да. За трона. Досадният висок пост, върху който боядисваме престиж и власт като позлата. И от онази височина цялата вяра в реда трябва да се спуска като лек дъжд. Събори го и владението рухва. Окъпи го в кръв и земите горят. Седне ли някой на него, ръцете му трябва здраво да се вкопчат в облегалките.