Открадни си свят [bg]

На светлината на свещите Канфа имаше призрачен вид. Матричните стени бяха напукани. Паважът беше неравен и вълнист, разноцветен като грамадна шахматна дъска. Навсякъде се въргаляха архаични оптически инструменти от стомана и стъкло, изтръгнати направо със стативите.

Спинър беше посрещнат от новия надзирател — възрастна жена с качулато наметало и гъста посивяла коса.

— Прозорците! — извика той.

— Обезопасени са — успокои го жената. Не изглеждаше никак разтревожена от трусовете. Посрещна го с университетско достойнство, въпреки че раменете и косата й бяха покрити с прах.

Едва сега и не без видимо раздразнение господин Спинър прочете съобщението на монитора. Сякаш го наказваха за импулсивната му постъпка. Зачуди се колко бързо може да приключи тук и да поеме обратно.

Той се извини на канфийската надзирателка за объркването.

— Жалко, че не можем да го компенсираме по някакъв начин.

— Че кой би могъл? — бе хладният отговор на надзирателката.

— Все пак, интересува ни, има ли възможност да бъдат спасени вашите проектори?

— Ах, господин Спинър — въздъхна надзирателката. — Канфа не се нуждае от тях. Звездите не са тук — тя посочи очите си, — а тук — добави, сочейки главата си.

Едва сега Спинър забеляза, че не всички поражения са пресни. Над цепнатините висяха паяжини. Подпорите изглеждаха износени. От време на време се разтърсваха с тревожно скърцане.

Надзирателката плесна с ръце. Дотича прислужница и им поднесе зелен чай. Двамата се настаниха в средата на стаята, далече от стените.

— И това сякаш е само началото. Чудно ми е, какво ли още ни чака — подхвана разговор на общи теми господин Спинър, макар да усещаше, че гласът му звучи фалшиво.

— Ледът над каналите се пропуква. „Хвърчащите кучета“ показват белези на мутация.