![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Като сподави непроизволно изтръгналото се от гърдите му ридание, хобитът се хвърли да буди приятелите.
- Ставайте! Олмер е близо!
Изкривеното лице на Фолко. им подейства като кофа студена вода. Джуджетата рипнаха, шептейки неясни проклятия, и грабнаха оръжието. Никой не заразпитва надълго и нашироко, ама наистина ли идва, откъде знае, че идва, сигурно ли е, дали не бърка ли нещо...
- По-бързо! Да го пресрещнем! Натам!
Лъка в ръцете, стрелата на тетивата, бегом, бегом, бегом, следвайки огнения показалец, през спящия лагер – само да не стреснат стражата на стана! Но воините на Отон спокойно спяха до угасналите огньове, по-натам са постовете – трябва да се промъкнат покрай тях...
- Късно е... – с изтръпващи устни проговори Фолко., внезапно спирайки до самия край на гората.
Засилилите се джуджета едва не го събориха. Тримата приятели за миг стояха стъписани, сетне бързо се проснаха по очи във високата трева, молейки великия Дурин и Светлата Варда Елберет, да не бъдат забелязани. От гората малко по-вляво от тях се разнесе конски тропот, а след още един миг проехтя и викът на часовия. Дъхът на Фолко. спря – Олмер влизаше в лагера.
Глава 3.
ОЛМЕР НАЯВЕ
Като от изречено магическо заклинание спящият само до преди миг лагер веднага се пробуди. Бяха раздухани тлеещите под пепелта въглени и пламъчетата им накараха нощта да се отдръпне назад и сенките й станаха по-тъмни и дълбоки. Разгоряха се факли. Отрядът на Отон бързо се строи, за да приветства Господаря си. Тролите, като никога тихи и боязливи, се бяха скупчили отстрани, без да смеят да доближат шатрата на командира, в която бе влязъл току-що пристигналият Олмер. Трийсетимата самоуверени телохранители на Господаря безцеремонно се разположиха край огньовете, за да се възнаградят с почивка за дългото уморително пътешествие. Хората от отряда на Отон на драго сърце биха се присъединили към тях – мнозина имаха приятели сред стражата на Олмер – но преди всичко трябваше да посрещнат Господаря.
Шепа воини бе останала от онези, които започнаха похода от Свободната област – малко повече от двайсет души, тролите в отряда бяха с цяла десетка повече от хората.
Войниците чакаха, хобитът и джуджетата стояха сред тях, така и не сварили да се измъкнат и изчезнат в гората. Приятелите си даваха сметка, че сега всяко тяхно подозрително движение може да доведе до схватка и неизбежна гибел, ако не се оставят да бъдат пленени, Фолко. виждаше как горят очите на съседите му в строя, четеше нетърпението по лицата им, и разбираше, че тези хора ще умрат при първото кимване на върховния си предводител, като при това ще благославят името и делото му.
Торин хапеше устни, Дребосъка бе притворил очи. Фолко. с всички сили се бореше с издайническото треперене в коленете. И въпреки напрежението, хобитът се опитваше да почувства Олмер, да го разгледа с вътрешния си поглед, ала не можеше. Вместо това той си спомняше запечаталата се в паметта му картина – Войската на Господаря излиза от Сивите планини. Тогава Фолко. безпогрешно усещаше присъствието му, присъствието на Силата, ала сега липсваше онзи незабравим полъх. Сякаш внезапно Олмер отново беше станал обикновен човек... или бе овладял Силата си дотам, че я държеше в здрава юзда, не й даваше възможност да се измъкне навън, също както Фолко. бе удържал в менгемето на своята воля мощта на Талисмана, без да й не позволи да го залее като вълна? Или пък кой знае какво влияние беше се намесило, за което, хобитът до този миг не бе имал никаква представа. Светът беше ясен до болка в очите, макар Фолко. да се опитваше да напрегне всичките си способности, все още загадъчни за него самия, но нищо не се получаваше. Мярнаха се и изчезнаха като повлечени от бесен вятър сините листенца – и край.
Устата му пресъхна. Кога най-после Олмер ще излезе пред бойците, колко може да се чака! Фолко. не би се учудил, ако земята под нозете им би почнала да дими – толкова голямо беше напрежението му.
Дано не се издам, дано Торин да не си загуби ума – нали стоят стои с оръжие и доспехи!... Излизат!
Покривалото на шатрата се люшна, нечия ръка го отметна и в пролуката изникнаха петима души. Идват!
Сърцето на хобита сякаш спря да тупти и все едно изпадна от гърдите, от което и дъхът му секна. И макар да се намираше в първата редица, хобитът неволно взе да се повдига на пръсти като да вижда по-добре.
- Слава! Слава! – гръмна ликуващ вик. – Слава!