![Черното копие и сянката на Властелина [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/0/chernoto-kopie-i-syankata-na-vlastelina-bg-download.jpg)
Черното копие и сянката на Властелина [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Пръстенът на Мрака #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Елф
- ISBN: 9548826151
- Переводчик: Петя Николова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Черното копие и сянката на Властелина [bg]». Краткое содержание книги:
Воините затракаха с мечове по щитовете си. Фолко. се отдръпна, защото острието на съседа едва не го закачи по бузата. С края на окото си видя, че всички троли са паднали на колене с вдигнати към небето ръце като в беззвучна молба, а Олмер със стремителна крачка минаваше покрай строя.
Към хората на Отон се присъедини и охраната на Господаря, Фолко. замръзна като омагьосан. И като птичка пред змия нямаше сили да откъсне поглед от Господаря. Имаше в нещо в Олмер, което очароваше зърналия го. Осанката, движенията, жестовете на Господаря бяха изпълнени с особена сила и забулени в завесата на непроницаема тайна, която обаче обещава неописуемо блаженство на онези, които вярно служат на притежателя й. Той действително знаеше отговорите. Той действително можеше да посочи пътя. Олмер още не беше казал нито дума, а Фолко. чувстваше, че в незримата му броня от знание удря могъщият таран на обаянието на този загадъчен човек. До Олмер вървеше Сандело, държейки в ръка факла, и отблясъците й танцуваха по спокойното и сурово лице на Господаря, което бе сякаш изсечено от камък – толкова остри бяха чертите му. И все пак Фолко. забеляза в Олмер известна промяна. Беше се променил дори външно – лицето му бе станало по-сухо, носът – още по-изострен, бузите леко хлътнали, повече от преди изпъкваше брадичката...
След Сандело вървеше знаменосец с неголям, вече познат на приятелите байрак – върху черното платнище трептеше бял кръг с тризъба черна корона. След знаменосеца вървеше Отон, а зад него пристъпваха още двама, които бяха непознати на хобита. Олмер крачеше покрай воините, като се вглеждаше във всяко от възторжените лица и едва забележимо се усмихваше. Той приближаваше... приближаваше... Фолко. си пожела да изчезне, да се скрие, да се превърне в дребна песъчинка или буболечка някъде в тревата, защото отново усети по челото си гробовен студ, познатия полъх на същата тази древна Мощ, която съставяше основата на Талисмана. Сякаш краката и гръбнака на хобита ставаха меки, той чувстваше, че всеки момент ще падне, но Олмер вече бе до него и погледна Фолко. в очите.
Тънките устни на Господаря се разтегнаха в лека усмивка, Олмер леко повдигна глава, търсейки някого. И щом видя и джуджетата, които стояха във втората редица малко по-вляво от хобита, отново се усмихна. За кратък миг в зениците му сякаш избухна ален огън... но сигурно това се дължеше на отразилата се в очите му факла?
Господарят не каза нищо, дори не се забави. Още няколко крачки и обходът на строя приключи. Преди да се прибере във вече издигнатата за него походна шатра, Олмер спря и рече:
- Благодаря ви, храбреци. Останали сте толкова малко, а това свидетелства, че наистина сте направили всичко, за да изпълните заповедта ми. И не е ваша вината, че тя все пак е останала неизпълнена. Прощавам ви заради това, което успяхте да намерите! Спете спокойно, делото ни тепърва започва и всички ще имат нужда от много сили за бъдещи битки! А вие -обърна се той към тролите, които продължаваха да лежат по корем и тихичко виеха или хленчеха, – станете! Утре ще положите Клетвата и ще застанете в една редица с моите изпитани воини, защото вече на дело доказахте предаността си! Сега е нощ и е време за сън. Утре ще ви призова в армията си. Край! Свободни сте.
„И гласът... – помисли си хобитът, отнесено изтривайки струящата се по челото му пот. – И гласът не е съвсем същият. Говори някак по-сухо, безжизнено, насечено. Дааа, променя се Господарят...“
Възбудено и радостно говорейки си, хората се разотиваха към огньовете си. Дребосъка, Фолко. и Торин също се помъкнаха към разхвърляните си раници и завивки пред угасналото огнище.
- Е, какво, да офейкваме? – делово попита Дребосъка, поглеждайки накриво към постовия до крайния огън.
- Не – едва чуто промълви хобитът. – Сега вече е късно. Хайде Торин, нали уж имаше някакъв план за подобен случай.
- Нямам никакъв план – мрачно отговори Торин, навеждайки глава. – Да си кажем честно, така ми се искаше да свършим с всичко веднъж завинаги... До нас стоеше! Един замах...
- Който щеше да бъде отразен от Сандело – довърши хобита. – С това безумие пътешествието ни щеше безславно да завърши.
- Не се знае дали щеше да го отрази – упорито се изпъчи Торин, но начеващият им спор бе стряскащо прекъснат. Приятелите едва не подскочиха, когато ги застигна познат студен и малко скърцащ повелителен глас:
- Хей, стари познати! Господарят ви вика, иска да поговори с вас... – Гърбавия незабелязано се беше приближил отзад. Ала тонът и погледът му бяха напълно приятелски и ръцете бяха кръстосани на гърдите, далеч от дръжките на оръжията... все едно не знаеха колко бърз може да бъде измамно недъгавият воин! Помощникът на Олмер продължи: