![Прокобата на Господаря Гад [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/4/6/prokobata-na-gospodarya-gad-bg-download.jpg)
Прокобата на Господаря Гад [bg]
- Автор: Дональдсон Стивен Ридер
- Серия: Първите Хроники на Томас Ковенант Неверника #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-412-3
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокобата на Господаря Гад [bg]». Краткое содержание книги:
„Книги като тази се появяват не по-често от два-три пъти в живота. Потресена съм от изумление. Наистина не се случва често“. Мариън Зимър Брадли
„Война и мир“ в жанра фентъзи“. Канзас Сити Стар
„Класическо фентъзи, в което са вплетени достатъчно съвременни елементи, които му придават допълнително измерение. Историята е изградена грижливо, стилът има величав замах, а въображението се отличава с рядко срещана дълбочина“. Клифърд Д. Саймък
Уханието го зашемети почти до пристъп на гадене. Гривната беше изплетена от аманибхаван. Силната миризма пареше в носа му като киселина и така изостри глада му, че Томас потръпна в конвулсии все едно повръщаше въображаеми буци празнота. Нищо не можеше да спре рукналите от очите му сълзи.
Усърдната в дома вдигна ръце и докосна сълзите му, сякаш бяха скъпоценност.
Зад него ранихините на стражите се отдалечаваха в галоп към свободата на равнините. Въжарите отвеждаха мустангите на отряда, за да ги настанят. Още рамени се събираха на поляната при новината, че потеглилите на поход са дошли. Томас обаче не откъсваше поглед от момичето, все едно беше някаква странна храна. Накрая тя отговори посвоему на погледа му:
— Аз съм Гай, Усърдна в дома. Скоро ще съм събрала достатъчно от споделеното знание, за да бъда с Въжарите. — И след миг колебание добави: — На мен възложиха да се грижа за теб, докато си наш гост. — Той не продумваше и тя каза припряно: — И други ще се радват да ти бъдат от полза, ако не приемаш моето гостоприемство.
Томас все така не отваряше уста, зает да потиска безполезната си сприхавост. Накрая събра сили за поредния отказ.
— Нищо не ми е нужно. Не ме докосвай.
Думите задираха в гърлото му.
Някой сложи ръка на рамото му. Озърна се — Сол по сърцето стоеше до него. Великанът беше навел глава да се взре в лицето му, но казаното от него се отзова на горестта в очите на Гай.
— Не се натъжавай, малка Усърдна в дома. Носителят на пръстена Ковенант ни подлага на изпитание. Не говори от сърце.
Тя се усмихна с благодарност на Сол по сърцето и се изпъчи с неочаквана дързост:
— Не съм толкова малка, Великане. Грамаден си, затова очите те лъжат. Скоро ще бъда с Въжарите.
Закачката й като че проникваше бавно в ума му, после коравата му брада трепна. И той се разсмя отведнъж. Веселието му се разнасяше все по-гръмко, отекваше под скалния навес над Човешкия дом, накрая сякаш самата планина го сподели и всички наоколо прихнаха, без да знаят защо точно. Още дълго Сол по сърцето огласяше поляната, сякаш издухваше натрупалия се боклук от душата си.
Но Томас се извърна, не можеше да понесе оглушителния товар на този смях. „Адове и кървища!… Какво ми причиняваш?“ Не беше открил никакво решение, а сега способността му да търпи лишения се беше изчерпала.
Затова щом Гай предложи да го отведе на мястото му за пиршеството, което Усърдните в дома бяха подготвили, той я последва безволево. По средата гореше голям огън. Повечето му спътници се бяха настанили в Човешкия дом. Имаше още два огъня и рамените разделиха отряда — стражите около първия, Куаан и Ратниците му около втория. А при средния бяха поканили Протал, Морам и Сол по сърцето. Четирима Покорни на гривата седнаха при Владетелите. Лора се беше настанила срещу Томас. Кръга допълваха Въжари, дошли от равнините с наставниците си.
Повечето Усърдни в дома шетаха около готварските огньове по-навътре, но по един стоеше зад всеки гост, за да го обслужва. Гай беше при Томас и си напяваше песничка, която му напомни за друга мелодия:
Въпреки дима и миризмата на гозби май долавяше и чистото ухание на трева от момичето.
Докато се гърбеше на сложения за него камък, последното зарево на залеза се плъзна оранжевозлатисто по навеса като дружеско прощаване. После слънцето се скри и нощта се разпростря над равнините. Огньовете останаха единствената светлина в Човешкия дом. Но храната, от която Томас се плашеше, не беше поднесена веднага. Първо някои от Въжарите танцуваха.
Трима подскачаха нависоко около огъня, при който седеше Томас, и пееха подобна на цвилене песен със сложен ритъм, отмерван с пляскане на ръце от Усърдните в дома. Плавните движения на ръцете и краката, внезапното изригване на бързина и тъмният загар като че въплъщаваха пулса на равнините — танцът просто го подсилваше така, че да стане видим за човешките очи. Често се навеждаха и пламъците хвърляха очертания на коне по стените и тавана.
Понякога бяха близо до Томас и той чуваше песента им:
Думите и танцът му подсказваха някакво тайно знание, необичаен поглед, към който би трябвало да се приобщи. Това чувство беше отблъскващо и вместо да гледа танцьорите, Томас се вторачи в жаравата на огъня. И когато танцът свърши, той още се взираше в сърцето на пламъците със смътна боязън.