Колелото на Осхайм [bg]

Снори и Кара ме чакаха с конете до най-големия от няколкото временни склада за провизии. Момчето не се виждаше никакво. Завидях му за свободата да ходи където си ще.

— Тръгваме ли? — повиши глас Снори сред гюрултията около нас. Войниците на Червения предел пъплеха в редици като мравки под командите на ревящи интенданти, за да разпределят струпаните запаси от храна и екипировка.

Аз кимнах.

— Ще се видим на главния път, до голямата църква. Само ми дайте няколко минутки.

— Какво? — Снори сложи ръка на ухото си, но Кара вече бе опряла длан в гърдите му и го буташе нататък. Погледна през рамо към мен.

— Да не вземеш да избягаш!

Не ѝ отговорих, но докато се отдалечавах, не за първи път се зачудих дали не ми чете мислите.

Скитах из руините без посока, но все пак оставах в защитения периметър. Нямах желание да се обяснявам пред отмъстително настроена словенска тълпа. Баба бе заела силна позиция с голям брой опитни войници, но да се задържи тук, докато стигна до Осхайм и запечатам последния изход на Синята дама, щеше да изисква тактически гений, да не споменаваме късмет от всякакъв вид. Единствената ѝ истинска надежда беше, че крал Лужан ще прецени погрешно целта ѝ и ще задържи силите си в Юлана, мислейки, че тя готви атака срещу столицата му.

Шмугнах се в една останала без покрив сграда, за да се спася от ситния дъжд, носен от студения есенен вятър така, че да облива лицето и да пълни очите. Застанал под арката на входа, се замислих над вариантите си и открих, че са ограничени. Някак си отново се бях оказал запътен на север, все още привързан към викинга, и то с вериги, които разбирах не по-добре от първия път. Силата на доброто мнение на Снори за мен почти бе успяла да ме завлече в Ада, макар че накрая беше нужна и силата на ръката му, за да ме вкара там. А сега, някак си, доброто мнение на много хора — от кралицата на Червения предел до едно поганско дете — ме тласкаше към земния ад. Как точно толкова много хора бяха впили нокти под бронята ми, не бях сигурен. Знаех само, че хич не ми харесва. Онзи Джалан, който бе скочил от балкона на Лиза де Вийр, щеше да побегне и да не спира. Нима една-единствена година наистина ме беше променила толкова?

Нещо привлече погледа ми към покритата със сажди вътрешност на къщата, навремето явно доста разкошна. Започнах да различавам разни предмети сред хаоса от черно върху черно. Счупеният бюст на някакъв семеен светец или старейшина, назъбените останки от строшени вази. Взрях се по-внимателно — меч, счупен на парчета, сякаш също е от керамика. Разбутах парчетата с крак и забелязах ярките ръбове. Пристъпих напред, наведох се да огледам по-добре и видях, че дори оцелелите парчета дърво, падналите покривни греди, почернели и изпускащи горчива миризма под дъжда, са с назъбени краища, като че ли са били прекършени без оглед на дървесната структура. Изправих се и се завъртях бавно. Всичко около мен лежеше на остри парчета под слоя чернота, сякаш цялата стая се е пръснала като стъкло от един-единствен удар.