![V. [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/3/v-bg-download.jpg)
V. [bg]
- Автор: Пинчон Томас Рагглз
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Красимир Желязков
- Жанр: Прочее юмористическое
Электронная книга - «V. [bg]». Краткое содержание книги:
— Лягай.
— Стигнах дотам, че ме е срам да погледна в очите Рейчъл или Слаб…
— Ела тука. — Най-после тя легна до него. — Тазовите кости би трябвало да изпъкват повече — отбеляза той, поглаждайки ги. — Много по-секси ще бъде така. Мога да го измайсторя.
— Моля те, Шейл, престани.
— Естър, аз искам да давам. Искам да сторя нещо за теб. Ако мога да извадя наяве, пред целия свят, скритата в теб красавица, въплътената идея за Естър, както вече направих с лицето ти…
Едва сега тя започна да чува тиктакането на часовника, на масичката до леглото. Естър лежеше сковано, готова да побегне на улицата, дори гола, ако се наложеше.
— Хайде — подкани я той. — Ела за половин час в съседната стая. Толкова е просто, че ще се справя без ничия помощ. Само една местна упойчица.
Тя се разплака.
— И следващият път какво? — попита след малко Естър през сълзи. — Ще поискаш да увеличиш бюста ми. После сигурно ушите ми ще ти се видят прекалено големи. Шейл, защо да не мога да остана просто самата аз?
Шьонмейкър се изтърколи от нея, вбесен.
— Как можеш да убедиш една жена, че любовта е нещо съвсем… — отправи той въпрос към пода.
— Ти не ме обичаш. — Естър стана, започна несръчна борба със сутиена. — Никога не съм чувала такова нещо от теб, или пък ако си го казвал, изобщо не го мислиш.
— Ти ще се върнеш — заяви Шьонмейкър, продължавайки да гледа в пода.
— Няма — през тънката материя на вълнения пуловер. Но щеше да се върне, естествено.
Известно време след излизането й в стаята се чуваше единствено тиктакането на часовника. После Шьонмейкър раззина уста в прозявка, внезапна и експлозивна, преобърна се с лице към тавана и започна да го ругае полугласно.
В същото време Профейн, разположен в „Антрорисърч Асосиейтс“, слушаше с половин ухо бълбукането на кафето и провеждаше въображаем разговор с МОР. Това вече бе станало традиция за него.
Помниш ли, Бени, шосе №14, в южна посока, на излизане от Елмайра, щата Ню Йорк? Минаваш по надлеза, поглеждаш на запад и виждаш как слънцето залязва сред купчини щърбави отпадъци. Стотици декари ръждясващи стари коли, натрупани една върху друга, пласт след пласт. Автоморга. Ако мога да умра, тъй би изглеждало моето гробище.
— Прав ти път! Я се виж на какво приличаш! Защо си тъй натъкмен, като истински човек? Ти си за боклука, а не да те погребват или кремират.
Разбира се. Съвсем като човек. А помниш ли Нюрнбергския процес, веднага след войната? Помниш ли снимките от Аушвиц? Хиляди тела на мъртви евреи, натрупани на купища, точно като онези жалки автомобилни останки. Вече се започна, загубеняк такъв.
— Това го е направил Хитлер. Той е бил ненормален.
Хитлер, Айхман, Менгеле. Преди петнайсет години. Да ти е идвало на ум, че след като е започнало веднъж, може би по-нататък не съществуват критерии за лудост и нормалност?
— Какво е почнало, за Бога?
И в същото време, оглеждайки взискателно своето платно „Датско сирене №41“, Слаб нанасяше отривисти леки мазки по повърхността му със стара тънка самурена четка. Два кафяви плужека — голи охлюви — лежаха кръстосани върху многоъгълна мраморна плоча и се съвъкупяваха, а между тях се надигаше полупрозрачен белезникав мехур. Тук никакво пастозно полагане на боите: Слаб ги нанасяше икономично, изображението бе пределно достоверно, дори отвъд границите на реалистичното. Странно осветление, изцяло неправилни сенки, мраморни повърхности, плужеци и хиперреалистично пресъздадено парче нахапано датско сирене в горния десен ъгъл. Блещукащите като лунна светлина слизести дири от голите охлюви целеустремено и неизбежно се съсредоточаваха в пресечния X на тяхното съединение.
А под светлините на Бродуей в същото време Каризма, Фу и Пиг Бодайн изскочиха шумно от една уестсайдска бакалница, като крещяха футболни тактически сигнали и подхвърляха помежду си някакъв спаружен патладжан.
А Рейчъл и Руни седяха на пейка на площад „Шеридан“ и разговаряха за Мафия и Паола. Един след полунощ. Вятърът задуха още по-силно и стана нещо твърде любопитно: сякаш на всички нюйоркчани едновременно им бяха омръзнали всякакви новини, защото из малкия парк хвърчаха хиляди вестникарски страници в посока към центъра на града, подобно на бледи прилепи летяха безпорядъчно на фона на дърветата, увиваха се около краката на Руни и Рейчъл, и спираха в дремещия в отсрещната алея бездомник. На площад „Шеридан“ милиони непрочетени и непотребни думи се връщаха към някакво подобие на живот, докато двамата на пейката разсеяно изпълняваха своите индивидуални откъслечни монолози, без да слушат какво говори другия и без да забелязват нищо наоколо.