Мозайка от убийства [bg]

Двамата си прекарахме много приятно през почивните дни и ми стана много тъжно, когато дойде време да го оставя и да се върна с влака в Ипсуич. Не мога да кажа много за него през следващите две години, защото почти не се виждахме, въпреки че се чувахме по телефона. Програмата много му харесваше. Не беше толкова сигурен, че може да каже същото за някои от състудентите си. Ще бъда съвсем честна и ще кажа, че по онова време започнах да усещам в характера на Алан една неприятна злоба, която не бях забелязвала дотогава — но тя ставаше все по-силна и неприкрита. Може би се дължеше на това, че работеше толкова много. Беше влязъл в пререкание с един или двама от преподавателите си, които бяха критикували работата му. Интересното е, че беше кандидатствал в този университет, за да получи напътствия и съвети, но след като вече го бяха приели в програмата, беше започнал да вярва, че няма нужда от тях. „Аз ще им покажа, Клеър“, казваше ми той. Непрекъснато го повтаряше. „Ще им покажа на всичките.“

Е, в крайна сметка „Погледни към звездите“ така и не беше публикувана и аз не знам какво стана с нея. Всъщност романът беше излязъл повече от сто хиляди думи. Алан ми показа първите, две глави и аз бях доволна, че не ме помоли да прочета и всички останали, защото те не ми харесаха особено. Беше много хитро написана. Той не беше изгубил невероятната си способност да си играе с езика, за да извърта думите и фразите, както си иска, но за съжаление не успях да разбера какво точно иска да каже с тази книга. Имах чувството, че всяка страница крещеше с всичка сила. В същото време си давах сметка, че така или иначе не съм подходящ читател за нея. Какво разбирах аз от такива книги? Любимите ми автори си оставаха Джеймс Хариът и Даниел Стийл. Естествено, вместо това му отговорих така, както се очакваше от мен. Казах му, че книгата е много интересна и издателствата със сигурност ще я харесат, но след това започнаха да се получават писмата с отказите и Алан беше ужасно обезкуражен. Просто беше толкова убеден, че книгата му е блестяща — но човек няма как да не се запита: а как иначе може да работи един писател, който по цял ден седи сам в стаята си? Сигурно е ужасно да си вярваш толкова, а в крайна сметка да откриеш, че през цялото време не си бил прав за себе си.