Катерина де Медичи [bg]

Закрих с длан устните си да сдържа проклятието, напиращо да се излее от тях. Колини! Лукавият, арогантен кучи син най-безочливо бе дръзнал да изпрати тайно войски в Нидерландия с надеждата да пожъне победа и да убеди Шарл да подкрепи безумната му стратегия.

– Това е дело на предател! – казах с разтреперан глас. – Франция не би нахлула на испанска земя. Уверявам ви, дон Диего, че Шарл нито е знаел, нито е одобрил посегателството. Ще се погрижим отговорният...

Сунига пое нечуван риск да прекъсне кралица.

– В момента отговорният е пред покоите на краля. Чака за аудиенция. Срещата несъмнено ще е сърдечна. Казват, че Жанлис носел лично препоръчително писмо от краля.

Станах.

– Невъзможно – прошепнах.

– Истина е, кралице.

Излязох от съвещателната зала и тръгнах по задушния коридор край потни, покланящи се тела и стъписани хугеноти в черно и бяло. Спрях пред затворените врати на кралските покои, пред които се бе събрала малобройна група.

Видях Колини – отпуснал ръка върху рамото на хугенотски благородник със сипаничаво лице и гъста червена коса; черна копринена препаска поддържаше ранената му ръка. Придружаваше ги и младият принц Конде, за пръв път искрено усмихнат.

Анри Наварски тъкмо пристъпваше към тях. Той прегърна Колини и го целуна другарски по двете бузи. Адмиралът представи Навара на непознатия, който понечи да коленичи, но Анри го вдигна на крака. Двамата се прегърнаха – внимателно, заради раната на непознатия – и се целунаха. После се впуснаха в оживен разговор.

Пак виждам предателство, спомних си думите на Руджиери.

Прекрачих напред към мъжете и пренебрегнах поклоните им. Не поздравих дори Навара. Очите ми бяха впити в непознатия.

– Кажете ми, сър, със сеньор Жанлис ли имам честта да разговарям? – попитах.

Другите застинаха. Непознатият раздвижи бавно устни. След известно време произнесе думите.

– Да, Ваше Величество.

– А! – посегнах към черната препаска и задържах ръка над нея. – Тежка ли е раната ви, сър?

Лицето и вратът на Жанлис почервеняха.

– Съвсем не, кралице. Почти е заздравяла. Нося това – кимна към препаската – единствено защото докторът настоява.

– Слава богу, че не ви е сполетяла горчивата участ на съратниците ви. – С глупавата усмивка на суеверна жена доверих: – Несъмнено се дължи на талисмана, който носите.

Бях разбрала – с по-дипломатични изрази от устата на мадам Жонди – че хугенотите ме смятат за вещица, продала душата си на Дявола.

– Талисман ли? – той се озърна объркано.

– Препоръчителното писмо, с което Негово Величество подкрепя начинанието ви. У вас ли е сега?

Той погледна отчаяно към Колини, но очите на адмирала не разкриха нищо. Жанлис или усети решимостта ми, или го сполетя моментна загуба на разсъдък.

– Да – кимна той.

Протегнах очаквателно ръка, докато той се бореше с препаската и тършуваше в джоба си. Грабнах писмото. Восъкът с кралския печат бе счупен; влажният, смачкан пергамент изглеждаше, сякаш е пропит с потта на Жанлис.