Катерина де Медичи [bg]

Анри се оказа очарователен събеседник; край масата все по-често избухваше смях. След вечерята го изведох на балкона с изглед към Сена. През последната седмица лятото бе нахлуло в Париж с отмъстителна непреклонност и от калната река не долиташе ветрец, а само слаб мирис на разложение. Анри обаче се облегна на парапета и се вгледа замечтано в Сена и в града.

След известно време проговорих нежно:

– Майка ви спомена, че си ми писал писма, но не ти е разрешила да ги изпратиш.

Изражението на Анри не се промени, ала долових внезапна предпазливост. Сви рамене.

– Уплаши я младежкото ми въображение, предполагам. Задавах въпроси, които ѝ се струваха непонятни.

– Онзи ден, когато гонехте топката за тенис... – напомних му, – сякаш и двамата си въобразихме едно и също. Греша ли?

Той не отговори веднага.

– Мама бе обсебена от Бог и греховете. За разлика от събратята ми хугеноти аз не съм дълбоко религиозен. Бих се до тях, защото вярвам в каузата им. Колкото до мен – вярвам на очите си, които виждат земя, небе, хора, зверове.

– И кървави видения? – настоях.

Той извърна глава.

– И видения как ужасна смърт застига другарите ми.

– Не виждам лицата им, но напоследък сънищата ми са по-лоши. Винаги съм ги смятала за предупреждение, за надзъртане в бъдеще, което може да се промени. Ако не вярвате в Бог обаче, сигурно ви се струват безсмислени.

Той ме погледна сериозно.

– Вярвам, кралице, че този брак ни предоставя възможност да унищожим Франция или да я спасим.

– Удивително е как и двамата сме стигнали до едно и също заключение – констатирах аз.

Проницателните му очи се впиха още по-настойчиво в мен.

– Дойдох тук въпреки предупрежденията на съветниците и приятелите ми, които се опасяват, че сватбата е коварен капан. Дойдох, защото не с разума, а със сърцето си вярвам, лельо Катрин, че и двамата видяхме предстоящото зло и искаме да го предотвратим.

Вдигнах ръка, натежала от желязната Глава на Горгоната, и я отпуснах върху рамото му.

– Заедно ще го спрем – заключих и се обърнах, чула стъпките на принц Конде и камериера, дошли да търсят своя крал.

Първият августовски ден настъпи с душен зной – зад древните стени на Лувъра маранята надвисваше като черни, гърчещи се призраци над паважа. Вратата към кабинета ми без прозорци стоеше винаги отворена – не само с надеждата да улови бриза, но и за да пропуска постоянния поток от гости, съветници, шивачки. Една сутрин седях зад писалището си срещу кардинал Дьо Бурбон – чичо на младоженеца и брат на безгръбначния Антоан дьо Бурбон, от когото кардиналът отдавна се бе отрекъл. Духовникът се отличаваше с възхитително постоянство и завидно здраве – на петдесет години нямаше нито един бял косъм.

Обсъждахме сватбения ритуал – отвън и вътре в катедралата – когато по рамката на вратата почука страж.

– Кралице, испанският посланик чака пред кабинета ви. Настоява за незабавна аудиенция на четири очи.