Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
И провел някакви преговори със СП, където Твардовски се отричал от мен, и някакви с Дьомичев (а той го плашел, явно надявайки се да ме накара чрез А. Т. да прекратя разпространяването). Вчера готов да напусне „Новый мир“ — не, Твардовски още не беше готов, още настръхваше като кокошка с надеждата да оварди рожбата си от ястребите. Косвено телефонно обаждане ме намери във вилата на Ростропович: А. Т. е в много тежко състояние! настоява да отида! готов е да ме чака до късни нощи!
А ще го облекча ли? Ако отида и се скараме още веднъж — на кого ще му олекне? Все едно писмото вече е тръгнало. И няма да се откажа от него. И не съм санитарна команда. Аз се крия от ГБ. Не искам да се мяркам из Москва и навсякъде да довеждам опашки.
Не отидох.
Няколко дена след спадането на неговия гняв му изпратих смекчително писмо: „…Сега е друга епоха — не онази, в която сте имали нещастието да изкарате по-голямата част от литературния си живот, и са нужни други навици. Моите навици са каторжнически, лагерни. Без да се правя на интересен, ще кажа, че на руската литература аз принадлежа не повече, отколкото на руската каторга, там са ме възпитали и това е завинаги. И когато решавам важна жизнена стъпка, аз се вслушвам преди всичко в гласовете на моите другари по каторгата, някои вече починали от болести или куршум, и много добре чувам как биха постъпили те на мое място.
…С това писмо аз: 1) показах, че ще се съпротивлявам докрай, че думите ми «ще си дам живота» не са шега, че и на всеки следващ удар ще отвърна с удар, и може би с по-силен. И тъй, ако са умни, ще се запитат дали да ме закачат по-нататък. В такава позиция мога да се отбранявам независимо от позицията на «литературната общественост»; 2) използвах неповторимия еднодневен момент: вече съм освободен от устава и терминологията и още имам право да се обърна към тях; а секретариатът е много удобен получател; 3) усещам целия си живот като постепенно изправяне от колене, като постепенно преминаване от принудителната немота към свободния глас. Та писмото ми до конгреса, а сега и това ми писмо бяха такива моменти на висока наслада, на освобождаване на душата ми…“
А и Твардовски на свой ред постепенно се смекчаваше. Силният мах на люлката го запокити назад, а сега го пускаше отново напред. Казвал с въздишка: „Да, имал е право да напише така: все пак бил е в лагера, докато ние седяхме в редакциите.“ И… препрочитал „Иван Денисович“. (Най-малко от една година той пишел мемоари и в тях за мен. А аз — за него. Такава ми ти криеница.)
Три месеца не се срещахме, това също беше детска игра. В редакцията се получавали част от адресираните до мен поздравителни писма по случай моя рожден ден, после за Нова година. Той наредил да не ми ги препращат и когато помолих Люша Чуковская да вземе от него тия писма — не й ги дал. „Не е задължително при мен лично, но трябва сам да дойде да си вземе писмата.“ Защо — сам? Ами защото му се искало да се сдобрим. О, трудно му е!… (А аз честитих Новата година на него и на редакцията така: писах край Москва, откараха го в Рязан, а там — в пощенската кутия. Да си помисли, че все пак съм в Рязан, затова не идвам.)
Играта си е игра, но ме споходиха нови тревоги: изневиделица ме връхлетя нова опасност, комай по-страшна от всички досегашни: по необясним път се изскубнал в „Цайт“ от 5 декември откъс от „Пруски нощи“, в най-скоро време обещавали и цялата поема! Това можах да го спра, защото от есента, слава Богу, бях си наел адвокат на Запад. (А и адвоката ще трябва да го обяснявам на Твардовски: защо съм го наел, без да се посъветвам, защо — буржоазен? Така не се прави!) Но изведнъж се пусна слух, че и в Москва вече четат поемата. Втурнах се да гася пожара.
(Смятах, че съм затиснал поемата в самиздат и в „Цайт“ и не съм дал на ГБ да я помирише. Много по-късно как се смаях, като разбрах, че ГБ веднага е получила поемата — още щом започнали да я четат московските литератори; предадена била на „Щерн“ чрез неговия московски кореспондент Дитмар Щайнер, приятел на Виктор Луи, а главният редактор на „Щерн“ Нанен я прехвърлил на „Цайт“, за да се отпечата по-бързо, настоявайки, че „от много сигурен източник, авторът моли да се отпечата час по-скоро“. (Заб. от 1978 г.))
Покрай тези тревоги и покрай задълбаването си в „Р-17“ изтървах, не забелязах отдалеч как се събират буреносни облаци над Твардовски и „Новый мир“. Правилно усещаше Твардовски: душенето не е било епизод, а пресметната кампания.