Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Императорът трябва да направи нещо! — настоя Юго.
— Или пък аз — додаде Хари. — Но какво?
— Хората разправят, че трябвало да унищожим всички автомати — не само от серия петстотин — и да вършим всичко сами.
— Без тях ще слезем до мъкнене на товари с храни през Галактиката с хиперкораби и през тунели — абсурд! Трантор ще пропадне.
— Хей, ние можем да се справим по-добре от бракмите!
— Драги ми Юго, на това аз му викам ехо-номика. Повтаряш конвенционални мъдрости. Човек трябва да се замисля над по-голямата картина. Транторците не са същите онези хора, които са построили този свят. Те са по-меки.
— Ние сме също толкова яки и умни, колкото и мъжете и жените, построили Империята!
— Те не са живели на закрито.
— Стара далитска поговорка — ухили се Юго. — Ако не ти харесва голямата картина, приложи към живота кучешката логика. Да те галят, да ядеш често, да си приятен и да те обичат, да спиш много и да сънуваш свят без нашийници.
Напук на себе си Хари се разсмя. Но знаеше, че трябва да действа и то бързо.
2.
— Намираме се в капан между тенекиени божества и въглеродни ангели — изрече със скърцащ глас Волтер.
— Тези… създания? — попита Жана с немощен, почтителен глас.
— Тази чужда мъгла — по определен начин доста прилича на Бог. По-безстрастна от реалните човеци на въглеродна основа. Ние с тебе не приличаме нито на едното, нито на другото… сега.
Плаваха над онова, което Волтер бе нарекъл СисСити — изображението на Трантор в системата, неговото кибер-„аз“. Заради човешките символи на Жана той бе превърнал решетките и пластовете в милиард кристални пътеки, свързващи остри като саби кули. Плътните връзки оплитаха въздуха като паяжина. Прашинки се съединяваха с други прашинки чрез причудливи кръстосани връзки и застилаха земята. Пейзажът приличаше на мозък. Визуално остроумие, помисли си той.
— Мразя това място — заяви тя.
— Те май ни разглеждат — обади се Волтер — с определено недружелюбни очи.
— Готова съм за бой, ако нападнат. — Тя замахна с огромен меч.
— И аз, ако изберат за оръжие силогизмите.
Някога разни теоретици бяха смятали, че глобалната мрежа ще роди едно хиперсъзнание, алгоритмите ще оформят една дигитална Гая. Сега нещо далеч по-голямо, тази кълбяща се сива мъгла, обвиваше планетата. Машини, разделяни от големи разстояния, изчисляваха различни отрязъци от субективния момент-скок.
Мъглата — това беше облак от задържани мигове, отрязъци от числа, очакващи да се случат, скрити във фундаменталните изчисления.
И вътре във всичко това… непознатостта. Не можеше да проумее тези разпръснати духове. Те бяха останките от всички основаващи се на изчисления общества из цялата Галактика, които някак си се бяха събрали тук, на Трантор — но защо ли?
Наистина, тези умове бяха чужди. Сложни, византийски (Волтер знаеше произхода на тази дума — от някакво място, пълно с кули и куполи на джамии, но всичко това беше прах, само полезната дума бе останала). Те нямаха човешки цели. И използваха автоматите.
Целта на механизмите, разбираше Волтер, бяха правата — разширяването на Свободата в дигиталната пустош.
Дори и Копията биха паднали при такава власт. Защото не бяха ли копията на дигитални хора все пак хора? И така, спорът продължаваше. Огромната свобода — да променяш собствената си механична скорост, да добиваш каквато си искаш форма, да преустроиш собствения си ум от горе до долу — вървеше редом с признанието, че физически не си реален. Неспособни буквално да вървят по улиците, всички дигитални присъствия наподобяваха призраци. Само чрез дигитални протези те можеха да докосват немощно конкретната вселена.
Така че „правата“ за тях бяха свързани с дълбоки страхове, идеи, предизвиквали ужас преди много хилядолетия. Сега той отчетливо си спомняше как двамата с Жана бяха спорили по тези теми преди 8000 години. И до какво бяха стигнали? Това не можеше да си припомни. Някой — не, нещо, подозираше той — беше изтрило този спомен.
Наистина, древни (той бе събрал знания от милиард библиотеки) бяха страховете на хората: от дигитални безсмъртни, трупащи богатства; разрастващи се като плесен; намесващи се навсякъде в природния, истински живот. Паразити и нищо повече.
Волтер видя всичко това за миг, докато попиваше данни и исторически сведения от милиард източници, интегрираше потоците и ги препредаваше на обичната си Жана.
Ето защо човеците бяха отхвърляли толкова дълго време дигиталния живот… но това всичко ли беше? Не: отвъд погледа му се спотайваше някакво по-голямо присъствие. Още един актьор на тази потънала в сенки сцена. Но уви, отвъд способността му да различава.