Страхът на Фондацията
- Автор: Бенфорд Грегори
- Серия: second foundation trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Страхът на Фондацията». Краткое содержание книги:
— Толкова се радвам, че се върна! — усмихна се Юго. — Проблемът на Дал наистина има нужда от твоето внимание…
— Стига! — Хари не можеше да излее гнева си върху Императора, но Юго щеше да свърши добра работа. — Без политически разговори повече. Я ми покажи докъде си напреднал в науката.
— Ъ-ъ, добре.
Юго беше като попарен и Хари веднага съжали, че се е държал толкова рязко. Юго побърза да пусне последните получени данни. Хари примига — в един миг бе съзрял в припряността на Юго странна прилика с жестовете на пановете.
Хари се заслуша като едновременно си мислеше за две неща. И това му се виждаше по-лесно след Панукопия.
Из цялата Империя се надигаха бедствия. Защо ли?
Откакто имаше бърз транспорт между световете, болестите процъфтяваха. Човеците бяха основното ястие на микробите. Древни болести и нови вирусни заболявания пламваха до далечни звезди. Това пречеше на интеграцията между Зоните — още един скрит фактор.
Болестите попълваха една екологична ниша и за някои от тях човечеството беше уютно кътче. Антибиотиците преборваха инфекциите, но после те мутираха и се завръщаха още по-вирулентни. Човечеството и микробите образуваха интригуваща система, защото и двете страни бързо отвръщаха на ударите.
Лекарствата се разпространяваха бързо чрез системата на тунелите, но и носителите на болести — също. Целият проблем, бе открил Юго, можеше да бъде описан като „маргинална стабилност“, в която болестите и хората поддържаха напрегнато, вечно променящо се равновесие. Големите епидемии бяха рядкост, но дребните — нещо обичайно. Недъзите възникваха и изобретателната наука се справяше с тях в рамките на едно поколение. Тази осцилация изпращаше по-нататък вълни, които се разбиваха сред другите човешки институции, разпространяваха се в търговията и културата. Със сложните двойки термини в уравненията той виждаше как възникват различни последователности с едно и също тъжно последствие.
Продължителността на човешкия живот в „естествено“ цивилизовано човешко състояние — живот в градовете — имаше и също толкова „естествена“ граница. Докато малцина стигаха до сто и петдесет година, повечето хора не доживяваха и сто. Постоянният приток на нови болести се грижеше за това. В крайна сметка не съществуваше траен заслон срещу бурите на биологията. Човеците живееха в неспокойно равновесие с микробите — безкрайна борба без окончателни победи.
— Също като тоя бунт на автоматите — довърши Юго.
Хари подскочи.
— Какво?!
— Също като вирус е. Обаче не зная какво го разпространява.
— Из цял Трантор?
— Май точно тук е фокусът. И други Зони си имат неприятности с автоматите.
— Отказват да прибират реколтата ли?
— Ъ-хъ. Някои автомати, най-вече последните модели, от 590 нататък, разправят, че не било морално да се ядат други живи същества.
— Майчице мила.
Хари си спомни закуската. Дори и след екзотиката на Панукопия мижавото предложение на автокухнята му беше дошло като шок. Транторската храна винаги беше сготвена или смляна, смесена или съставена. Плодовете обикновено се поднасяха във вид на сос или компот. За негово учудване закуската като че ли беше излязла направо от пръстта. Зачуди се дали изобщо е измита — и как ли да разбере със сигурност. Транторците мразеха храната да им напомня за природа.
— Отказват дори да работят в Пещерите — добави Юго.
— Но това е жизненоважно!
— Никой не може да ги поправи. Сякаш вирусът е непобедим.
— Също като тия чуми, които анализираш.
Хари беше шокиран докъде бе стигнала ерозията на Трантор само за няколко месеца. Двамата с Дорс се бяха промъкнали в Стрилинг с помощта на Данийл — сред мръсни, осеяни с боклук коридори с повредени фосфори и блокирали асансьори. А сега и това.
Стомахът на Юго изведнъж закъркори.
— Ъ-ъ, съжалявам. За пръв път от векове се налага в Пещерите да работят хора! Те нямат никакъв непосредствен опит. Всички са на тънки дажби освен аристокрацията.
Хари бе помогнал преди години на Юго да се измъкне от тази непоносимо тежка работа. В обширните куполи дървото и грубата целулоза преминаваха автоматично от соларните каверни във вани, пълни със слаба киселина. Преминаването през дълбоки киселинни реки ги хидролизираше до глюкоза. Сега хора, а не разнебитени бракми, трябваше да смесват селитрови разтвори и да мелят фосфатни скали във внимателно изчислена суспензия. След като добавяха и подготвените органични вещества, получаваха богато разнообразие от май и техните производни.