Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Остана пред телевизора четири часа и изгледа един след друг осем половинчасови комедийни филма. Отдавна не бе гледал толкова дълго телевизия. Хрумна му, че всички актриси, които играеха главните роли в отделните епизоди, приличат на жени, които той и съучениците му от гимназията наричаха „куродървици“.
В Чикаго, Дори Голдман извиваше:
— Да се върнеш в Лъдлоу? Скъпа, защо искаш да се върнеш в Лъдлоу? Та нали току-що пристигаш оттам?
В Лъдлоу, Джъд Крендъл седеше неподвижно до големия прозорец, пушеше, отпиваше от бирата си, мислено прелистваше страниците на своя албум със спомени от миналото и чакаше завръщането на Луис. Казваше си, че рано или късно приятелят му ще се прибере у дома, също като кучето Ласи от онзи стар филм. Имаше и други пътеки към Гробището за домашни любимци, но Луис не ги знаеше. Ако наистина възнамеряваше да отиде там, пътят му започваше от собствената му градина.
Луис не подозираше какво става в Лъдлоу и в Чикаго; събитията там напомняха снаряди, които се носеха не към него, а, според балистичните изчисления — към мястото, където би трябвало да бъде. Ето защо той продължи да седи и да се взира в телевизора. Не беше гледал нито един епизод от тези сериали, но бе чувал да говорят за тях. В основата на сценария им бяха залегнали всички възможни семейни ситуации: чернокожо семейство, бяло семейство, семейство богаташи, които осиновяват някакво хлапе, което е сто пъти по-умно от тях; самотна жена; омъжена жена; разведена жена. Сетне на екрана се появиха три момичета — детективи, които преследваха престъпниците по сутиени. Луис продължи да седи пред телевизора в хотелската стая, като от време на време поглеждаше навън, където бурният вятър гонеше огромните облаци по небето.
Когато на екрана се появи лицето на говорителя, който четеше новините в единайсет часа, Луис изгаси телевизора и се залови с изпълнението на плана си, който по всяка вероятност се бе зародил в ума му още в мига, когато беше съзрял на шосето окървавената бейзболна шапка на Гейдж. Отново изпита странната студенина, но някъде под нея сякаш се криеха живи въгленчета. Не го беше грижа, че въгленчетата означаваха жажда, страст или може би похот — важното е, че пропъждаха част от студенината и му помагаха да върви към целта.
Качи се в комбито и запали мотора; в този момент му хрумна, че Джъд има право. Силата на онова дяволско място навярно беше във възходяща фаза; усещаше я навсякъде около себе си; тя го привличаше (или по-скоро го тласкаше) и Луис си каза: „Мога ли да й устоя? Дори да пожелая, ще съумея ли да й се противопоставя?“
Сетне подкара колата.
48
— Не може да бъде! — възкликна Дори Голдман. — Рейчъл… в момента си объркана, може би ако се наспиш добре…
Рейчъл безмълвно поклати глава. Едва ли можеше да го обясни на майка си, но усещаше, че непременно трябва да се върне в Лъдлоу. Чувството внезапно бе нахлуло в нея като постепенно засилващ се вятър: отначало се долавя едва забележим полъх сред дърветата, после въздухът започва да се движи по-бързо, вихрушката обгръща всичко наоколо, ураганният вятър надава странни писъци под стрехите, сетне разтърсва цялата къща и тогава разбираш, че навън бушува истински тайфун и че ако вятърът се засили, ще унищожи всичко живо по пътя си.
В Чикаго беше шест часът. В Бангор, Луис тъкмо си поръчваше изобилната и безвкусна вечеря. Рейчъл и Ели почти не докоснаха храната си. Всеки път, когато вдигнеше очи, младата жена забелязваше, че мрачният поглед на Ели е прикован в нея, сякаш я питаше: „Какво ще направиш, за да помогнеш на татко? Кога ще му се притечеш на помощ?“
Рейчъл седеше на тръни и с нетърпение чакаше да звънне телефона — надяваше се, че всеки момент Джъд ще се обади и ще й съобщи, че Луис се е прибрал. Телефонът наистина иззвъня — младата жена подскочи, а Ели за малко не преобърна чашата си с мляко, — но се оказа, че се обажда някаква дама от клуба по бридж на Дори, за да провери дали Голдманови са пристигнали благополучно.
Седяха и пиеха кафе, когато Рейчъл внезапно захвърли салфетката си на масата и възкликна:
— Татко… мамо… много съжалявам, но непременно трябва да се върна в Лъдлоу. Още тази вечер, ако успея да намеря билет за самолета.