Храмът на ветровете

— В мъдростта ти е нашето смирение — тихичко повтори генерал Кърсън един ред от отдаването.

Мъжете изразиха високо съгласието си и закимаха, доволни от разумното обяснение, дадено им от Ричард. Калан се гордееше с него. За това, че успя да ги убеди. Запита се обаче дали той е успял да убеди себе си.

— Тук не става толкова въпрос за мъдрост — измърмори Ричард. — Колкото за проява на здрав разум. — Моля ви, повярвайте — продължи той, — че това не означава, че няма да търся начин да се справим с чумата. Правя всичко, каквото е по силите ми. — Той отпусна ръка на рамото на Бердин. Тя вдигна глава. — Бердин ми помага да разчетем древните книги, останали от магьосниците от миналото, за да видим дали не са ни завещали своята мъдрост. Ако има начин магията да повлияе на чумата, ще го намеря. При все това засега трябва да използваме други средства, за да защитим хората. Трябва да ги разделим едни от други.

— Да ги разделим, и после какво? — попита генерал Кърсън.

— След като ги разделите, ще напуснете Ейдиндрил.

Генерал Кърсън настръхна. Ризницата му заблестя на светлината на лампата, той засия като същински дух.

— Да оставим Ейдиндрил на произвола на съдбата?

— Не — настоя Ричард. — Не на произвола на съдба та. Предлагам да разделим частите си, за да има по-малка вероятност болестта да се разпространи между войници те, след което да се заемат позиции около целия град. Можем да поставим постове на всички проходи, пътища и долини, през които може да се мине към града. Така ни кой няма да успее да влезе.