Храмът на ветровете

Бердин смръщи чело за миг, после махна с ръка извинително.

— О, извинявайте. Заради превода е — тя отново се намръщи, — струва ми се.

Ричард избърса лицето си с ръка.

— Как го нарича Коло?

Бердин обърна на предишната страница и завъртя книгата към Ричард, за да му покаже. Той се наведе.

— Берглендурч ост Кимермост — зачете на глас. — Планина на четирите вятъра.

— Точно така — каза Бердин. — „Берглендурч“ означава повече от планина. „Берглен“ е планина, а „дурч“ по някога може да означава скала, а може и други неща, като например човек със силна воля. Макар че в конкретния случай ми се струва, че е по-скоро нещо като „скалиста планина“ или пък „голяма планина с много скали“. Нали разбираш, като скалистата планина на четирите вятъра… нещо такова.

Калан пристъпи на другия си крак.

— Да не би да е планината Кимермост?

Бердин се почеса по носа.

— Да. Примерно.

— Така трябва да е — каза Ричард, като че ли за пръв път от часове изпълнен с надежда. — Знаеш ли къде се намира?

— Да. Била съм там — каза Калан. — Без съмнение доста ветровито място. И скалисто. На върха на планина та има руини, но нищо, което да наподобява храм.

— Може би именно руините са храмът — изрази предположение Бердин.

— Не знаем колко голяма е била постройката. Не е задължително един храм да е голям.

— Не мисля, поне в този случай.

— Защо? — попита Ричард. — Какво има на този връх. На какво разстояние се намира?

— Не е далеч, на североизток. Може би ден езда, там някъде. Най-много два дни. Доста негостоприемно място.

Въпреки че старата пътека, виеща се по склона, е наистина зловеща, прекосяването на връх Кимермост спестява дни обикаляне през изключително тежък терен.

Най-горе има някакви руини. На пръв поглед прилича като да е имало постройка. Виждала съм какви ли не свети места. От архитектурна гледна точка мога да преценя, че запазените останки не са от основната сграда. По-скоро нещо като страничните постройки, заобикалящи Двореца на Изповедниците. През тях минава път, подобен на голямата алея, която обикаля страничните постройки тук.

Ричард закачи пръст на широкия си кожен колан.

— И накъде води този път?

Калан се вгледа в сивите му очи.

— Право към ръба на скалата. Руините са покрай ръба. Отвесната скална стена се спуска надолу на може би повече от хиляда метра.

— Да има някаква стълба, издълбана в скалата? Нещо, което да води надолу към самия храм?

— Ричард, ти не разбираш. Постройките са на самия ръб на скалата. Очевидно е, че те, стените и самият път са продължавали нататък. Прекъсват рязко точно на ръба на скалата. Някога планината е продължавала нататък. Вече я няма. Срутила се е. Имало е свличане или нещо такова. Това, което е било оттатък руините — основната сграда и планината, — вече го няма.

— Така казва и Коло. Групата се върнала и Храмът на ветровете изчезнал. — Ричард изглеждаше отчаян. — Сигурно са използвали магия, за да откъснат част от планината и заедно с нея да погребат Храма на ветровете, за да не може никой никога да стъпи в него.