Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
— Никой не се е опитвал да влезе в Кулата, нали?
— Ако беше, щяхте да знаете или поне да сте открили телата ни, Майко Изповедник.
Калан пришпори ата си. Ник изпръхтя и продължи напред по хлъзгавия сняг. В подобни условия Калан му имаше пълно доверие и затова го остави сам да избира пътя си. Кара и Бердин се поклащаха с лекота на седлата си и я следваха. В конюшните на Двореца Кара бе дръпнала мундщука на коня си, бе погледнала животното в очите и му бе наредила да не й създава никакви проблеми. Калан изпита странното чувство, че жребецът разбра предупреждението.
Докато вървяха по моста, виждаха само високите каменни стени от двете му страни. Това бе добре, защото конете нямаха видимост към пропастта под тях. Калан беше сигурна, че Ник няма да се подплаши, но не знаеше как ще реагират другите два коня. Отвесните каменни стени се спускаха в зейнала пропаст, дълбока хиляди метри. Това бе единственият път към Магьосническата кула. Освен ако нямаш крила.
В снежната тъма, на фона на мастиленочерния планински масив, в който бе врязана постройката, се открояваше величественият й силует с внушителните стени от тъмен камък, с укрепленията, бастионите, кулите, свързващите пасажи и мостове. За хората, родени без магия, или онези, които не я разбираха, Кулата бе символ на директна заплаха.
Калан бе отраснала в Ейдиндрил и се бе качвала в зловещата сграда безброй пъти, много от които сама. Беше й позволено да го прави още от дете — както на всички млади Изповедници. Докато беше малка, магьосниците се закачаха с нея и я гонеха из коридорите, заливайки се от смях. Кулата й бе като втори дом — уютно, сигурно, спокойно и приветливо място.
Въпреки това Калан знаеше, че то крие и своите опасности — като всеки дом, който е достатъчно сигурно убежище, докато човек не прояви глупост да стъпи в огнището например. В Кулата също имаше места, където не бива да се припарва.
Когато поотрасна, престана да ходи там сама. При достигането на определена възраст за Изповедниците ставаше опасно да се движат без придружител където и да е. От момента, в който започнеха да приемат изповеди, те трябваше да са винаги под закрилата на своя магьосник.
С течение на времето започваха да си печелят врагове. Семействата на осъдените рядко можеха да повярват, че техният обичан близък е извършил жестоките престъпления, в които е обвинен, или пък търсеха отговорност директно от Изповедника за смъртната присъда — въпреки че знаеха, че Изповедниците са само средство за потвърждаване на справедливостта на взетото решение.
Опитите за покушения срещу Изповедници не бяха рядкост. Никога не липсваха хора — от най-обикновени простосмъртни до крале, — които да желаят смъртта на един Изповедник.
— Как ще преминем през щитовете без Господаря Рал? — попита Бердин. — Предишния път успяхме с по мощта на неговата магия. Без него няма да можем.
Калан се усмихна окуражително на двете Морещици.
— Ричард не е знаел къде отива. Просто се е лутал из Кулата, воден от инстинкта си. Аз знам пътища, през които може да се мине, без да е нужно човек да притежава магия. Е, може да се наложи да преминем през някой и друг незначителен щит, предназначен да държи настрани Хората от града. Но това не е проблем. Мога ли да мина аз, значи ще можете и вие — само трябва да се държим за ръце. Също както Ричард те е прекарал през най-мощните щитове.
Кара изсумтя недоволно. Беше се надявала щитовете да ги спрат.
— Кара, била съм в Кулата хиляди пъти. Мястото е напълно безопасно. Просто ще отидем до библиотеките Както ти си моят закрилник навън, тук аз ще бъда твоят. Ние сме сестри по Агиел. Не бих допуснала да попаднеш на място, обладано от опасна магия. Не ми ли вярваш?
— Е, ами… да, вярно че си сестра по Агиел. Мога да имам доверие на сестра по Агиел.
Минаха под огромната падаща врата и навлязоха в територията на Кулата. От вътрешната страна на масивните обиколни стени снегът се топеше веднага щом докоснеше земята. Калан свали качулката от главата си. Зад стените бе приятно топло и уютно.
Изтърси снега от наметалото си и вдиша дълбоко свежия пролетен въздух, изпълвайки дробовете си с познатия, успокояващ аромат. Ник изцвили доволно.
Калан поведе двете Морещици по входната чакълена алея. Преминаха през сводестия отвор към тунела, минаващ под голяма част от Кулата. Докато вървяха, лампите, окачени на седлата на Кара и Бердин, обливаха овалните стени с мека оранжева светлина.
— Защо минаваме оттук? — попита Кара. — Господа рят Рал ни прекара през онази голяма порта ей там.